Всяка вечер в полунощен час
разговарям аз със Луната,
заслушана в тихия и глас,
нашепващ лунно в тишината.
Но денем думите и замират,
не ги намирам, изпадам в печал.
Търся трескаво, не ги откривам
и... Остава чист лИста ми бял.
Луната, тази муза вездесъща,
вечно ми погажда тези номера!
Нощем ми шепне и ме прегръща,
а денем се крие... Вечна игра.
Така стихът ми става безлунен,
лишен от ласката на нощта.
Вятърът ми пее песен - безумен,
вечно ме кани с него да летя.
И аз политам, малко натъжена
от безразличието на Луната.
Но нощем сядам да пиша поема
пак с нея. Ще и разкажа играта!
aza_9