Хиляда години мълчах
и умирах по малко,
всеки ден, всеки час.
Стисках в шепи Душата си
и сред тръни вървях.
Безпомощна гледах
как късат парчета от нея.
От бездумия и болки онемях,
бледа сянка станах на себе си...
Дошло е времето да кажа: \" Стига! \"
Не искам да си тръгна необичаща,
в отвъдното да си отида необичана.
Не искам и там, от студ да зъзна,
не искам победена да си тръгна.
Затуй - във миговете дето ми остават,
сърцето си до края ще раздавам.
Ще го изпълвам със надежди и мечти,
Любов и Вяра, в него да искри...
. . .
Сърцето крее, ако не го раздаваш,
от самота се нищи до голо Душата.
Изсъхва неживяла в тебе всяка радост,
плачат, неизгрели във очите сиянията на дъгата.

val - Валентина Цвяткова