Самотата е нещо ревниво.
Тя обсебва по всякакъв начин,
като болест във мен се разлива
още малко и пак ще заплача...
С оня плач дето няма пощада.
Всяка капка ранява до кокал,
дето все ми е той за награда,
а мечтите са все на високо...
На светлинни години във мрака,
заключени в друга галактика.
Аз почти вече нищо не чакам,
едно бяло петно съм на практика...
Как се обича забравих,
не че някой и мен ме обича.
Любовта зад гърба си оставих
нищо че все по петите ми тича...
А щом се обърна поглежда в страни
играе го глуха и сляпа.
\"Не си ме разбрала - ми казва, върви\"
и само след миг пак започва да драпа...
Да преследва последния крехък покой,
който трудно опазвам все още,
излекуван след дълъг престой
зад решетките в моите нощи...
Тази нощ май ще бъде от тия,
от безкрайните, дето ги мразя.
Няма вече къде да се скрия,
не научих и как да се пазя...
От себе си, аз сама съм си враг,
като луда обичам палача...
Сто години се лутам във мрак,
лека нощ, аз отивам да плача...