Отдъхна ли си, клетнице, отдъхна ли
от сълзите на плачещи очи,
от болките в ридания заглъхнали,
от мъките на хиляди души?

В какво море живота си удави,
та нямаше ни ден, ни нощ покой
в минутите дори до край раздадени
на чакащи във Рупите безброй...

И истината нявга тъй сурова
залагаше във странен код,
о, господи, в пътеките житейски
как да посочиш жаждания брод?

С нозе сковани ти “свето” преброждаше
по суша и море, по небесата,
дори когато слънцето захождаше
ти, Ванго, бе посестрима с зората!

Безгрешна, ала строга съдница
на страсти, на съдбовни грешки;
незряща – взирайки се в нишките
на толкова съдби човешки.

- - - - - - - -

И бедний и богат при теб захождаха
във Рупите за твоите прозрения

- икона за надежда, лек
между небесните и земните селения!

Донка Ботева