Тя ме спря и поиска ръка  -
да ми гледа. Така ме подмами.
Беше слаба и крехка жена.
И приличаше много на мама,
 
там от снимката, дето в нощта
баба тайно за миг ми показа.
После баба когато умря,
някой старата ракла изпразни.
 
След години от спомена кратък
не остана дори и въздишка.
Аз се гмурнах в живота. Нататък
всяко връщане беше излишно.
 
Само някога в сънища скрити
до леглото си стъпки  очаквах.
И със болка, взривила гърдите,
лягах , свита до старата ракла.
 
Без сълзи....
                    Днес жената на прага-
като в детските приказки бяла,
към лицето ми с пръсти посяга.
Но виновно ги скрива под шала....
 
И си тръгва, съсипана, няма...
Безнадеждно се стапя във мрака
 
Боже, колко прилича на мама!...
Не я спрях.
                        После тайно заплаках...