Споменът за някогашното великолепие се беше вкаменил и разпаднал на малки частици, които сега се трупаха на камари около колосалните монументи.

Бяха уловили нишката на времето, като я прокарваха след извивките които създателите Им бяха изваяли преди няколко милениума.

Горещият пустинен вятър оставяше червеният си отенък върху хоризонта, докато слънцето слизаше по стълбицата водеща до края на деня.

По земята започнаха да остават стъпки, шепоти се прокрадваха с изпокъсаните си одежди, подреждаха се в кръг и започваха в общ глас да призовават нощта.

Някога залезът караше златните върхове на триъгълните монументи да сияят с такава сила, че понякога дори прогонваха черното от нощта, карайки пясъчните поля да се събудят още веднъж и да пируват заедно с боговете царе.

Някогашното великолепие, се изпръскваше високо от фонтани редом с благородството и златото, гениални конструкции се издигаха и раздираха небесата в опит да хванат дланите на боговете, здрависвайки се с величието което оформяше земята по която людете стъпваха.

Сенките на безумни по размери колони обикаляха по прашната земя като секундарници, отброявайки време което се смяташе за неизчерпаемо, без лице и без душа в каменната снага, само изящните извивки които бяха резултат от танците на длетото и чукът.

Всеки път щом някой се озовеше пред гледката, дъхът секваше, ходилата потъваха в пясък, а очите се озоваваха в миналото, когато всичко това все още беше живо и действащо, когато царете все още бяха от злато съблюдавайки от високо житията на поданиците.

За последно дъхът на запечатаното в небесата червено слънце се шмугна измежду останките, казвайки сбогом за пореден път, оставяйки единствено съпътстващите звезди да изгреят ... обличайки пясъчните тронове с нежните си премигвания.

Друг фестивал даде своят старт за пореден път, фестивалът на омагьосаният кръг очертал именно геометричните колоси които сега почиваха застинали в окаяните си доспехи.

- - -

За пореден път изящество, за пореден път тихо, благородно бушуване.