„Исус казва да се обичаме един друг, а не да

                                                         обичаме  целия свят.” - Майка Тереза

    Животът ни е като тънък лед. Върху него трябва да пристъпваме внимателно, защото всеки момент може да се пропука. Тогава? Тогава, ако приятелят до теб е истински, ще ти подаде ръка и с цената на всичко ще те издърпа на брега. Ако ли не- пукнатината ще стане толкова голяма, че ще те погълне. Но можеш ли да си сигурен в човека до теб?! Всеки ден слушаме и гледаме- деца убили съученика си, син заклал майка си, мъж блудствал с невръстно дете... Нали този млад човек, който е прекарвал по- голямата част от деня си в училище, е гледал на съучениците си с доверие? Нали тази майка е родила, обичала  и боготворяла сина си, надявайки се, че ще я гледа на старини? Нали това дете е последвало без страх възрастния чичко, който му е подавал вкусната близалка? Как да се доверим на хората до нас, като всеки ден виждаме как съвременният Юда е готов да ни продаде не за пет, а дори за един  сребърник. А понякога и без пари, просто така, от злоба и завист. След всяка трагична новина, след всяко предадено приятелство ние страдаме, тюхкаме се и проклинаме живота. Но какво ни е виновен животът?! Той ли е направил така, че да лъжем, крадем и  убиваме. Животът ли кара тези, които имат всичко- и пари, и власт, и положение в обществото да завиждат на обикновения, бедния човек и да му вземат хляба от устата. Животът ли кара „приятелите” да стават предатели? 

      Май е време да оставим живота на мира и да спрем да го псуваме. Не животът, а ние, хората, сме виновни за всичко това. Ние, човеците, позволяваме да ни обиждат и убиват, защото търпим. Пак ние сме винови за това, че остават ненаказани убийците на нашите деца, а не съдебната система, защото тя е такава, каквато ние сме я създали. Животът ли ни е виновен, че някой ни тъпче, че ни предават и се подиграват с доверието ни? Не! Ние сме виновни. Всички ние, които позволяваме това да се случи. Малтретираните търпят, за де не разбере обществото, че са жертви. Предадените мълчат, за да не загубят мнимите си приятели и да не влизат в конфликт. Никой не иска да се издаде, че е прецакан от някого. И вместо да вдигне гордо глава и да каже: „Стига! Омръзна ми да ме тъпчат. Омръзна ми да ме унижават. Ако не можете да ме оцените и да ме уважавате, по- добре е да живея без вас!”, този „никой” позволява да го сбутват в ъгъла като боклук, да го подритват и  непрекъснато да се оглежда страхливо да не би някой да е видял, че са го унижили. И така ден след ден, докато един ден не просто ще ни сбутат, а ще се изплюят  върху нас.

    Е, животът ли ни кара да коленичим? Животът ли ни превръща в незначителни и дребни душици? Трябва ли да имаме пари и скъпи коли, за да имаме право да се защитим. Нали животът дава равен старт на всички- идваме на този свят голи и без нищо. И финалът за всички е един- отиваме си пак пак без нищо от тоя свят. А това, което е между старта и финала е такова, каквото ние си го създадем.  И дали ще плачат на гроба ни не зависи от това колко пари сме имали, а от това дали сме изживяли живота си с достойнство и чест.  Ако имах  „божествена” власт, бих поискала преди да ме спуснат в гроба да мога само за миг да видя тези, които плачат за мен. И ако поне един промълви „Добър човек беше!”, значи животът ми е бил пълноценен и истински.

     А ледът... Ледът, дори и да не се е пропукал, някой ден ще се разтопи и ще изтече. Както изтича животът ни. За това по-добре е да му се радваме и да го ценим, докато го има.