Да обуеш избелелите си кецове,
стари джинси и да яхнеш
гегата на двора препуснал
с вятъра като хвърчило волно
в миг да полетиш свободен...

Най-лесно би било
да ампутираш онзи...
- виновника отляво
дето все не се насити,
да иска споделената взаимност
в този свят изпълнен с прозаичност.

Най-лесно би било,
но де да можех вместо
тиквата в каляска да превърна
/по-лесно се оказа!/
да се превърна в кукла без душа...

Ранимо е сирачето на ъгъла
под плъзгащите пръсти - синкав здрач,
денят загива под тъжните акорди на „Адажио”
от трелите на уличния музикант...

И в мене ятото на жерави отлитна...
Не успях да ги склоня
да отнесат душата ми със тях
/била им тежка... /, а има-няма,
уж била по мерки - само двайсетина грама.

Оставам тук... във собствената си агония
на дирещия смисъла слепец
потропващ със бастунчето
сред мрака на очакване...