Не могат вече да ни лъжат,
че всеки за благото работи,
всеки ден, на пълни обороти,
за своето и на народа.
Време е било за новата порода хора,
за промяна в обществото.
Време за промиване на мозъци.

И ето, днес играем новата игра,
в която на всеки му е ясно, че
няма вече общо благо. А това,
което кара кара младият човек да стане
сутрин рано е, че вечерта
може и да получи от родителя признание.
И лицето му да засияе.

Задачата е: Първо: да прекъснеме речта
чрез елегантно саботиране. Нека да винят
те медиите, без да се запитат
кой ги контролира.
Нека чувстват се самотни.
Спрат ли да говорят
помежду си - всичко спира.

И ще го направят. Да не би лъжа е,
че всяка мисъл неизречена,
копнежът ни самовъзпрят - беда е?
И че всичките беди
от мисли неизречени
на този свят са те дошли.

И Второ: нека те сами се убедят,
макар в това съвсем неприемливо твърдение -
че нямат качества и че ще трябва
ден след ден
и дни наред
те да работят, за да ги изградят.
Човек е хванат за ръката, поведен е по път,
и той свършва там, където ти продаваш си душата
за свежа плът и лукс,
безоблачни години... уви, за мен така стоят нещата.

Създадени сме, за да се обичаме!
А днес се оправдаваме с това, че
така било е във природата.
Да оцеляват силните. Естествен подбор.
Така било е винаги при хората...

Да, ала - макар бозайници - ние сме
нещо като нищо друго на земята.
Едно време имали сме ний съдбата
в свои ръце.
Сега ни лъжат, че ни дават свободата,
макар че ни е ясно, че
всеки има своят господар - парата -
и той сякаш че е вечен и недосегаем.
Съдбата ни е днес да водим ли войната
със страха, или да се предадем и да
си кажем, че не ставаме.
Да вземем новото съзнание,
обърквайки хиляди неща в едно:
секс, пари, престиж, развитие така,
че да повярваме, че те ще
заменят и любовта,
която ден след ден не получаваме,
имайки представата от филмите.

Защото любовта не идва,
когато ти си на върха
и тя не значи непременно
вечно щастие.
Тя идва, за да те спаси
в беда,
и за да ти покаже всъщност
кой си.

Това е тя - за мен - реалността.