Когато пиша тез слова,
изтръгнати от моята душа,
не мисля за днешния си ден,
а за онзи, дето бе ми отреден...

За онзи свят така далечен
по закона на живот извечен,
където трябваше да се родя
в селения на райската земя...

За онзи дом с градини цветни
и ближните ми същества заветни;
за онзи, с когото трябваше сега
да споделя житейската съдба...

Но какво с мен се случи?
Защо писмото ми не се получи?
Защо съм тук сред тези същества,
които ми отреждат зла съдба?...

Каква огромна пропаст има
между лятото и таз студена зима!
Що за лоша участ и късмет
да се родя сред тази смет?...

Смет – битова, умствена, духовна,
помия нравствена световна,
която вони, души и потиска –
да избягаш нейде ти се иска!...

Но... уви! Няма где да се върви!
И ще се търпи!
Дордето дойдат светли дни!
Ха дано! Но... надали!