Ти остана си неразгадана,
непрочетена и неразбрана,
майски блян, зъл кошмар,
вдъхновение и цяр
за всичките ми болки.
отрова с вид на дар
от Бога, кутия на Пандора.
Дали ти бе едно разглезено
и глупаво дете,
или пък бе едно дете без
никого?
Дали не се страхуваше от мен?
Не ще го разбера аз никога.

Да можех само да те разбера!
Да можех само да те проумея!
Тогава бих могъл да продължа
в живота без омраза да живея!
Без таз горчива болка в мен -
вина, гняв, любов и отчаяние!
Но аз съм вечно в твоя плен,
дори далеч от теб,
пиша това за теб послание,
макар че никога не ще го прочетеш,
и то е сякаш пратено към мен самия -
със него грешките си да отмия.

Защо!? Защо след като
мен ти предаде, то
аз се чувствам гузен?
Защо, след като мен ти изостави
сякаш имам дълг към теб, защо
и пътят ми без теб е невъзможен!?
Какво със мене ти направи!?

Светът е твърде малък,
за да те скрие,
и времето не спира
но даже то не може да изтрие
споменът за теб!
Господи, прости ми,
ако тя ми бе съдба!
Прости ми, че душата нейна
не успях да разбера!
От нея отърси ме,
и нека да живея
без мисълта за нея!
А ако трябва и спасение -
нека го намери другаде!
Не искам таз вина -
нелогична и необоснована...
Защо! Че тя сама остана...
отиде си тя някъде
да търси своето щастие
без мен! Сама!
Нали не съм виновен!
Кажи ми, че опитах,
душата и аз да спася!
Покой ми дай... прости ми!
Или пък върни ми я!
Не мога все така.
Дай ми знак, о, Боже, дай ми знак!
Кажи ми, че към тебе нямам дълг!
Кажи ми, че щастлива ще е тя без мен...
със някой друг, щастлива пак!
Кажи ми, че урокът си от мене тя научи,
както аз от нея...
И веч без споменът за нея да живея -
това е то, което искам аз!

Съдбата срещна ни, любима моя,
за да научим своите уроци.
Аз мисля, че научих своя,
премахнах своите пороци.

Но трябваше и аз като че ли
на свой ред нещо да ти кажа...
недоизречено, недоизказано, дали
успях да го предам, не зная...

Не зная аз самият точно що
трябваше аз тебе да науча;
Дали научих ли те и защо
със нас после така се случи.

Прости ми, аз простих ти... може би
Понякога все още се гневя
на теб - за свойте чувства и мечти,
и мразя те, но знаеш ли, сега

искам начисто да започна,
да кажем си: било какво било!
Щастлива искам да те видя!
Аз мразех те, незнаеки защо!

Прости за всички мои лоши мисли!
Изкупвам греховете може би!
И сякаш туй е празна индулгенция -
ако навредих ти с тези мои мисли зли!

Но сякаш сам си отговарям -
\"да, моето его бе голямо\".
За теб, любов, не бях дорасъл.
Но теб при мен сега те няма.

Малко сбърках аз, малко и ти,
малко сбъркахме двамата.
Много силни, красиви мечти,
малко грешки - огромна е раната!

Твойта гордост бе като тази
на розата в \"Малкият принц\".
Мойта злоба бе ядна, тъй мрази
бедният герой във виц.

Но веч искам щастлива да си!
Не искам с мисъл теб да потискам;
Да мечтая, желаейки ти
всичко, което аз искам!

Да не си те представям ридаеща!
Да не си те представям безпътна!
Да не си ти съжаляваща!
Да не си изпълнена с мъка!

В моят ум да посея лика ти -
от любов и мечти озарен!
И да се надявам винаги,
да си нейде щастлива без мен!