Защо, Природо, ме наказа?
Защо остави ме сама?
Защо в живота ми показа
толкоз нерадостни неща?

Защо очите ми все тъжни,
не засияват в весел смях,
защо от грижи неизбежни
кат хората и аз не бях?

Така минават тъжни дните,
без радости и без другар
и влага мокри ми очите
лишеа съм от най- скъп дар.

Най-страшно нещо самотата-
никому не желая аз.
Вървя сред хора непозната,
но все с надежда за този час

все вкарвам, надежда не губя,
че някой ден ще срещна теб.
Страхувам се да не погубя
човешкото за теб човек

Че младостта отдавна мина,
в косите благородство грей.
Дали ще можехме два мина
живота да си доживеем.

Бъди добър, не чакай дълго
ела ме силно прегърни!
Нека щастието бъде пълно
и радостни последни дни!