Думите бяха средство тогава. Думите бяха използвани по предназначение без да се пилеят по вятъра излишно. Казваха се точно, ясно и без излишен шум. Превръщаха се в заклинания и магия, която пак само думи биха разковали. Но дойде промяна и почти като всяка такава развали всичко.

Сега те са средство, което е излишно, защото толкова повече могат действията. Сега са се превърнали в мръсни и нечисти мисли, които не се крият свенливо и плахо в ъгълчето на разума или може би неговата липса. Сега е напълно неподходящо да ти кажа всичко това, но никога не съм била привърженик на модерното старо, защото за мен думите винаги ще имат най-голямото значение.

Не искам да ти казвам, че ми липсваш, няма да го разбереш в пълния смисъл и блясък.  Нито желая да ти кажа какво си за мен – утре може друг да бъде същото. Не искам да споделя за чувствата си, защото отсреща нечии устни пак на думи така или иначе ги изрича. Дали вярва в тях само потайното време може да разкрие. Не искам да съм тиха, криеща се от по-различна близост. Не искам да разкриваш тайните от погледа ми или дори онези капки, които при раздяла не мога да спра. Не искам нищо от ставащото около мен, което като една вълна може или да ме погълне изцяло или нежно да погали кожата ми. Но това не е мой избор или на думите ми.

Но все пак ако трябваше да кажа нещо, както трябва, без редовете, мислите или въобще общия смисъл да се слива щеше да е това:

Скъпи Страннико,

Благодаря ти за онези прекрасни мигове, които се надявам пак да се повторят още утре. Благодаря ти за ръката, която макар без да се познаваме, ти подаде. Благодаря ти за всички усмивки, които никога не си изтръгвал на сила, а ме остави сама да открия. Благодаря ти за всички прекрасни срещи, които ми се иска да не свършват. Благодаря ти за всички прегръдки, но всъщност само за една, която никога ми се струва няма да забравя. Благодаря, че остана да пееш на сърцето ми песен, на която думите знаех, но мелодията може би винаги ми убягваше. Благодаря ти, че си ти, не си друг, а ти и това е най-достатъчното нещо от всички достатъчни неща, които ми даде. Мога да ти благодаря  цяла вечер, няма да се уморя в това, няма да те порицая нито веднъж. Мога да издам името ти, но в него няма значение, защото и без него знаеш кой си. Мога много неща – моят свят е пълен и още се пълни. Мога … най-вече да те обичам потайно и кротко, както птицата чака своята пролет, скрила глава в крилото си и недаваща шанс на ничии други лъчи освен пролетните да я погалят. Обичам те и това не е признание, това са само думи, които макар за мен да са най-голямото значение, са нищо за околния свят и може би утре ще бъдат дори смешни. Но аз пак те обичам…и с думи и без думи.

Вярвам, че това вече го знаеш някъде там…или поне ми се иска.

Думите бяха средство тогава и сега…

Думите всъщност нямаха значение…