Тя потропва с бастунчето в мрака.
Запетайка сред стройни тополи.,
тя ситни. Ала кой ли я чака?
За цигарка и огънче моли.

А от пейката грубо се смеят:
„Да бе, огън за тази клошарка?!”
Някой камък захвърля по нея,
друг замеря я с мръсна угарка.

Тя изхлипва във шепи горчиво.
И вини, безутешна, съдбата.
Беше някога млада, красива
и владееше вещо играта.

Разпиляваше власт и богатство.
...Но внезапно изпадна зад борда...
На живота изгуби компаса,
укроти си мечтите с намордник.

И...сега е в деветата глуха.
По-самотна от гларусов крясък.
По брега със тояжка почуква
и нощува в крайбрежните храсти.

Някой ден със усмивка беззъба
ще докрета сама до скалите.
Ще почака за вятър попътен
и към морското дъно ще литне.