Помниш ли ме? Аз бях там, докато мечтаеше. Стоях до теб, вълнувах се заедно с твоите емоции, гледах ги с поглед изумен как блестят със своето необяснимо сияние…
Помниш ли ме? Аз седях край теб, докато спеше. Във всяка непрогледна нощ. Понякога дори си позволявах да те хвана за ръката, да я стисна едва-едва, гледах те, радвах се на блаженството на твоя свят, в който се пренасяше… не само насън, но най-добре така – спейки….
Помниш ли ме? Аз стоях до рамото ти, когато плачеше. Въпреки сълзите ти, аз се усмихвах, не потъвах сред тъга и предполагах, че може би не можеш да ме видиш, ала знаех, че ме усещаш. Знаех и друго : сълзите ти може и да са пороен дъжд, но винаги след бурята облаците се разпръсват, слънцето огрява и от капчиците следа не остава – така щеше да стане и с тях : ) Затуй не се кори! Вероятно не ме помниш, но аз винаги бях и ще бъда до теб – няма никога да те изоставя и винаги ще ти напомням, че силата я носиш вътре в теб – просто понякога си обзет от съмнения… човешко е : )

С много любов : Твоето Сърце!