Разпръскваше електричество навсякъде, сякаш беше фонтан оставен без какъвто и да е контрол или поддръжка.
Беше се врязал в езерцето, което сега беше неговата утроба, с превърналите се в корени бели светкавици изпържващи цялата повърхност, придавайки и вид на димящо огледало.
Зад него нямаше нищо друго освен плавно местещият се и претъпкан в нюанси на сивото фон, кристализиран и ронещ се от импулсите, които стълбът “изплюваше”.
Гледката беше чист екстракт от нечий сън, пътешествие довело до създаването на пейзаж, толкова токсичен и негостоприемен, че самият му създател със зъби и нокти да поиска да се добере до събуждането си.
Понякога стълбът застиваше, дори и фонът зад него спираше да се мени... оставяйки атмосферата на мястото да събере малко от изпочупените късове реалност на едно място.
И след това отново всичко се сгромолясваше със сила повдигаща и огъваща дори самите рамки, които държаха цялото това възприятие на мястото му, разлюлявайки до такава степен стълбът, че той почти бе потънал в езерото доливано от разтапящият се сив размазан фон.
Сантиметър по сантиметър, металният скелет се потапяше в гибелта си, сподавящ се с остатъкът от заряда, който бе останал в него.
Няколко лениви и плътни бълбукания се показаха на повърхността обозначаващи, че стълбът вече бе ударил дъното на езерото, вече впил се единствено с металните си крайници в тинята, която сега щеше да бъде основата върху която да стои изправен.
Без каквито и да било признаци отново да бъдат видени някои от неговите бели светкавици, или каквито и да било признаци, че той все още притежава някакви признаци на съпротива.
- - -
Остана само размазаният сив фон, отново плавно местещ се... малко по малко изправяйки нов образ, който да посади върху димящото огледало в средата.