Асфалтът едвам дишаше и пъшкаше още повече от размекнатите гуми на колите и камионите, които допълнително го задушаваха, колкото и на рядко да минаваха.

Маранята наоколо размазваше образите в далечината и ги правеше сюрреалистични.

      Момичетата се бяха скрили на сянка под няколко крайпътни дървета и се потяха, като щангистки на тренировка, въпреки, че дори и не помръдваха.

Минаваше два часа след обед и слънцето бе най-жестокото нещо за тях в този момент.

- Добре де, Мелиса, защо той прави така?! Цял ден ли ще висим сега тука на този пек, заради прищявките му!

- Не знам Кармен - отвърна тази, която нарекоха Мелиса. – Нещо е ядосан и нервен напоследък. Преди поне ми даваше да го галя от време на време, сега не ще и да ме погледне.

- Омръзнала си му. И с мене беше така – обади се русокосо момиче в черно късо клинче.

- Не е вярно. Просто е огромен инат и е своенравен. Аз съм пробвала всичко за да му вляза под кожата, и с камшик съм го пляскала даже, но не помага.

- От кога стоим тука и никой не минава – измърмори  Кармен и си свали бейзболната шапка с емблемата на ферари за да си вее вятър с нея.

- Е как да не минават – обади се русата. - Нали виждаш, че минават, вярно по на рядко, но не искат да спират. Нали видя, че махах на няколко камиона. Ама ни подминаха набързо. И тези телефони и те не работят. Няма покритие.

- А иначе е много добър – поклащайки глава каза Мелиса. Като го притисна за хълбоците и веднага вдига оборотите.

- Така е - съгласи се русата.

- Не знам за вас, но аз вече не издържам – измърмори Кармен. – Заставам на пътя пред първия камион и го спирам, каквото и да става.

      След около половин час на хоризонта сред маранята се зададе един камион.

И четирите застанаха на пътя в жива верига и шофьорът ще не ще, спря.

Подаде глава през прозореца на кабината и каза:

- Много мило, момичета, но малко бързам.

- Вижте, ще ви платим, моля ви не ни отказвайте – каза Мелиса с нежен и умолителен глас.

- Ще ми платите – повтори той и повдигна вежди толкова силно, че се скриха под косата му. – Това не може да бъде! – Толкова ли е зле работата!? – А сте толкова красиви! Вие нещо ме поднасяте! Това някакъв номер ли е? Къде е скритата камера?

- Не, не, няма никакъв номер – каза Кармен. - Просто елате за малко с нас. Няма нищо, нищо лошо не се е случило, просто той лежи там от няколко часа и не помръдва, а другите избягаха. Спряхме да си починем и те хукнаха, като изплашени.

- Ми не знам, като ви гледам така четирите и мене почна да ме дострашава. Да взема да викна двама, трима приятели.

- Би било чудесно – зарадва се Мелиса. – Ще сме ви много благодарни! – Ще дойдете ли да го видите?

- Нали няма да ме забъркате в нещо, момичета? Не искам неприятности.

- Не, не. Не се тревожете – почти в един глас казаха те.

Шофьорът изключи двигателят, прибра ключовете в джоба си и слезе леко притеснено.

      Тръгнаха към дърветата, които се падаха леко встрани от пътя зад една долчинка. Когато стигнаха шофьорът с изненада видя един красив черен породист арабски кон, който лежеше под едно от дърветата и не помръдваше.

-  Като ги видя конят изцвили и каза:

- Що ми го водите тоя? Искам си моята кобила, дето избяга с онези двамата заради вас! Докато не ми я върнете, няма да мръдна от тука! И ако се опитате да ме вдигнете, ще ви раздам големи къчове! Само ще ни яздите като животни! Ние да не сме ви някакви хора!