- Спри!- крещеше, сърцето ми.
- Тичай... Вдишвай и издишвай. Остави го да си крещи.- шепнеше съзнанието ми.
Пълен хаос не можех да ги вкарам в ред да мислят еднакво, но луд звънче в главата има ли, че аз да имам?
Звънят камбани в моята.
Вятъра разнесе и последните стъпки по плажа. За това и идвам да не си мисли морето, че е самотно. Галя с върховете на пръстите си вълните, а те дебнат подходящият момент да ме оплискат.
Усмихвам се на изрева и набързо се вглеждам в тичащите облачета наричайки всеки един по име преди да се е разпръснал в безкрайната синева.
Грабвам глътки въздух пропити със сол и тръгвам на обратно.
- Тичай! - отново се обажда съзнанието.
Въздухът не ми достига. Понякога си мисля че тялото ще продължи, а крехкото ми сърце ще се разсипе по асфалта.
- Спри, спри... Спри!- заповяда сърцето.
Спрях и провиснах ръце към пръстите на краката.
Загледах се в подвижният асфалт. Имаше шествие. Стотици мравки в колонка се движеха.
- Тичай!- провикна се отново съзнанието.
- Я си гледай работата. - казах на глас.
Приседнах върху топлата земя и се загледах в усърдният труд на мравките.
Една от тях носеше огромно житно зрънце. Леко с пръсти прихванах зрънцето и го принесох до мравуняка.
Мравката не го пусна държеше здраво зрънцето.
Когато я пуснах, тя го търкулна в отвора и по най- бързият начин се нареди в колоната за обратно.
Движеха се по целият път, нямаше как да тичам определено щях да избия много от тях по невнимание.
За това послушах сърцето.
Вървях стъпка по стъпка...