- Часът на истината – прошепнах, и извадих билета си, който не смеех да сгъна, както Арън и Алекс бяха направили.
- Искам в момента, в който те пуснат вътре да използваш рогцата си, и да бягаш напред – рече Алекс в ухото ми, плътно застанал зад мен. – Намери места, ние ще дойдем.
- Ама, не мога сама – изхленчих, понеже пред нас двуметров пич тъкмо даваше билета си за проверка. Изправих се на пръсти, и пак бях фъстък в сравнение с него.
- Зад теб сме – увери ме Арън.
От входа влязохме в предверието, където имаше дълга маса с тениски и други аксесоари с логото на бандата. Аз обаче я подминах и се насочих към вратата към самата зала, която беше задръстена от вече влезлите, а охраната ги проверяваше повторно.
- Без професионални фотоапарати, камери, оръжия, алкохол, взривни вещества, живи неща и храна...
Това разсмя групата, аз се оглеждах за Арън и Алекс, и се наредих след група готи, които се бяха облекли като за средновековен бал, не за рок концерт.
- Ан! – чух вик, и размахах ръце за да ме видят. Бързо се добраха до мен и след малко успяхме да се вмъкнем в залата.
Настана боричкане за първите места пред загражденията. Аз бях абсурдно слабичка, но Арън и Алекс разбутаха тийновете и намериха места почти в средата точно зад загражденията.
- Дръж се здраво – Алекс ме избута пред себе си, и двамата застанаха като щитове зад мен. – Тук ще е същинска касапница, когато Бодом дойдат.
На първата и втората група нямаше много хора, тук таме получавах и някой лакът, но стисках зъби и си гледах кефа. Когато обаче сцената се опразни, и мернах пича, който ни беше прибрал в турбуса, тълпата се сгъсти и усетих напор от всички страни.
- Ай си ме блъснал още един път, ай съм ти избил зъбите! – чух как Арън изръмжа, и се обърнах. Длъгнестият се беше насадил точно зад нас и се опитваше да направи пого.
- Ти к’во, проблем ли имаш?
Охраната се загледа към нас, и той се ската.
- Още нищо не си видяла – извика Алекс в ухото ми, и въпреки това едва го чувах.
- Знам – изкрещях на свой ред.
Платното с жътваря на фона на снежното поле белееше в тъмнината на неосветената сцена. Всяка минута те напрягаше до невъобразимост, а аз си спомнях часовете в турбуса, и си мислех, че вече можех да умра спокойна.
Малко по малко прожекторите от хаотично осветяващи нас се организираха и засветиха към сцената, зад барабаните се мерна фигура.
Алекси излезе и тълпата се взриви, ушите ми писнаха. Усетих как звукът завибрира в гърдите ми когато той посочи публиката и изкара кратък риф, преди да поздрави в микрофона с цветиста ругатня, както винаги правеше. После ни видя в тълпата и ни смигна, аз изпищях с останалите фенове. Алекс може и да беше прав, харесвах го, малко, но не се самозабравях, тъй, че нямаше нищо лошо. Предполагам.
Първата песен беше от новият им албум. Не бях разучила всичките им текстове, но тази я знаех, понеже ми беше любимата. Опрях коляно във винкела на загражденията и изпънах гръб, усетих Алекс зад себе си, дадох му опора. Малко по малко притеснениято и ядът към блъскащите се отшумя и се стопи в тежките звуци от севера, пеехме в един глас с Алекси, Хенка се разхождаше напред назад за радост на момичетата, Роопе (Роопе Латвала) показваше невъобразими майсторски способности на китарата, а Яне както обикновено беше закачил дузина женски сутиени на стойката на клавира си.
- Дръж – изкрещя Арън, и тикна фотоапарата си в ръцете ми. – Снимай!
Направих поредица от снимки, някои от които се размазаха. Алекс го изтръгна от ръцете ми и като по- висок успя да хване по- добри кадри.
Дори пред тях двамата мелето беше безмилостно. Тези отляво и отсясно на мен се опитваха да се преборят със стоящите отзад. Не помнех от кога не бях участвала във схватка, пети, шести клас, когато бяхме още деца. Сега ми нанасяха удари, които търпях само заради групата. Едно момиче вляво от мен припадна, и от охраната я измъкнаха навън, започна битка за мястото й.
- Жива ли си? – изкрещя Арън в ухото ми.
- Kylla* - отвърнах. – А ти жив ли си?
След малко охраната се върна и измъкнаха втори, този, който се блъскаше. Беше със сцепена вежда и като че ли не в ясно съзнание. Изритаха го навън, но на негово място дойдоха други.
- С НАС ЛИ СТЕ, ДЕТРОЙТ? – Алекси се върна и изрева в микрофона, ревът, който се отпори от наша страна го въна назад. – ТУК ЛИ СТЕ, HATE CREW**?
Поредният рев на сългасие.
- ЗА ВАС ТОГАВА Е ПАРЧЕТО HATE CREW DEATHROLL!
Масата от народ крещеше текста заедно с него, гора от хиляди ръце сочеха към небето в бунт, готови ако лидерът ни ни поведеше на война да се бием до един. Алекси развя коса и засвири.
Много не разбираха тази музика, много я заклеймяваха като проповядваща насилие и дори антихризъм. Аз виждах стремеж в нея, смисъл, желание да израснеш, да надраснеш грешките си, да се освободиш от оковите, които другите ти надяваха за да бъдеш вкаран в някакви норми. Аз носех рок и метъл музиката в сърцето си, и никой не можеше да я изкорени от там, освен ако не изтръгнеше сърцето от гърдите ми.
- ИЗМОРИХТЕ ЛИ СЕ, ДЕТРОЙТ?
Рев на отрицание изпълни залата и отекна наоколо като боен вик. Изпитвах болка от стоенето на крака вече повече от пет часа, но си струваше до последната секунда.
- ПОСЛЕДНАТА ПЕСЕН ЗА ТАЗИ ВЕЧЕР Е ANGELS DON\'T KILL!
Съжалението беше примесено с възторг, една от старите и най- добрите им песни. Хванах Алекс и Арън за ръце полюшвайки се почти баладично. Накрая Алекси хвърли перцето си в публиката, от мястото на Яска полетяха палки, а между нас и сцената се издигна стълб от огън като прощално послание.
Сцената се опразни и осветлението се включи, но никой още не мърдаше от мястото си, надявайки се те да излязат на втори бис. Усетих как малко по малко около мен се освободи пространство и се огледах, в първият момент не можах да се ориентирам, намирах се в опразваща се зала, връщах се обрано в реалността. Мернах момичето с топираната коса, Арън притискаше ушите си, които вероятно бяха заглъхнали, Алекс все още беше завладян от еуфория, вдигна ме и ме завъртя, после измъкна бутилката с вода от ръцете ми и я пресуши.
- Ох, това беше... невероятно - казах, и очите ми светеха.
- Най- добрите! - съгласи се Алекс. - На къде сега?
- Отиваме да пием! - отсече Арън, и припявайки Angels Don\'t Kill тръгнахме към изхода прегърнати и с чувството, че никой и нищо не би могло да отнеме свободата, която чувствахме в този момент.