Две топли длани.

Погледа свенлив.

И бегъл спомен -

незарасналата рана.

Дъждът е онзи,

който не ръми.

А слънцето се спотаява.

На тавана.

Навън луната -

някакво петно,

заплела си в косите

облачното цвете.

Набързо появи се.

Но защо тъй бързо

ще си иде 

след което?

И само малко, 

дребничко щурче

в заспалите треви

цигулково изплаква.

Страхува се

да не събуди 

онзи миг,

дано да не пробуди

тишината.

Две топли длани. 

Поглед на момче.

Луна, която

винаги си тръгва.

И само бегъл спомен 

за море 

ще мокри 

обоселите  и стъпки.