И ще седнем на чаша Мартини,
хей така - за минутки... без цел,
матинѐ, преди после градината,
да е точка, в която ще спреш...

А пък аз ще те гледам виновно,
като свършило глупост - хлапе,
изумено от страшната сложност,
да пристъпваш по тънкия лед,

с който често прикрива съдбата
онзи кален - до втръсване... път,
между теб - и погрешните дати,
просто твоят си, щипещ карък.

Ти ще палиш с очите си, черни,
в мен, от онзи предишен пожар,
ала няма, те – чуй, да се върнат,
тук, мечтите с горещата страст!

Да, защото ще легнеш нощеска,
пак до своят усмихващ се мъж,
а в сълзите, които ще блеснат,
ще се дави, посърнал светът...

Затова днес повярвай ми, мила:
В хлад избирам да бъда палач!
Щом... така и така ще умират,
в тоз час нека душите заспят.