Ще бъде приказна нощ!
Щом падне отново Тъмата,
и Луната, влюбена в нея,
с най-силния си чар се покаже.
Щом изгрее и кралицата на нощта-
Звездата, a след нея малките й, с закачка.
Небето от усмивки пак ще сияе, a Вечерта-
приказно красива, ще приюти отново
под завивките си болна птица.
A аз тогава ще творя- пристан тих в води омайни
и ще се чува само това- как под него играе,
вълна след вълна. Ще те зова!
Самодива нежна на ухо, ще ти шепти:
\"При мен, ела\"
И Вселената ще се огледа, любовта надушила
с слух ще следва. Как кротко в теб
съм сгушена и стон, почти отронен,
тя ще чуе, сълзици по рамото ти ще блестят,
че години чакал е, мигът. Тогава засрамена,
луната гръб ще ни обърне и с облаче, всяка звезда
ще обгърне. Любовта ще ни изгаря, но какво
от това, нали ще е, щастие. Не, не ми казвай,
че не може да стане така. Та нали, ти ме върна?!
Сега съм будна жена, не искам от теб, тъга.
Ще ме прекърши сам, дъжда.