По клепките на залеза

се рони ситен пясък.

Приспива времето,

премервайки света.

Последният ти спомен 

от слънчевото лято

ще си тръгне с вик.

По слънцето си ми изпратил

рой звезди.

А после тръгваш.

Плахо. След луната.

И нямаш спомени.

Дори мечти,

че някой може 

да ти върне 

свободата.

А залезът напира.

В твоите очи.

Дали ще я сънуваш?!

Свободата?

Онази, дето 

няма да боли.

А впрочем знаеше,

че пак си плакал...