Прескочих и последният праг,
на къщата от съня.
Изградена бе от стаи с изпитания,
сякаш пътувах във себе си.
Търсех се,калявах душата си.
Издигах стени,рискувах да остана.
В живота посоки си чертаех,
макар и мислено,в ума си.
Из стаите пълзях,
защото ниски бяха таваните.
Оглеждах се внимателно,
броях до един шансовете си.
Разпилявах зимата с любов,
за да остане вечно лятото.
Затръшвах врати под носа на злото,
когато си спомнях кой как ме е наранявал.
Приспивах самотата,
сякаш ми бе като дете.
От нея вече не се плашех,
а по-скоро тя от мен.
Спирах се пред всеки праг
и търсех ключа за следващата врата.
Преодолях дори и черната тъга
и тогава нещо стана...
Паднаха таваните и се разкри небе-
прекрасно,необятно,нощно,със усмихнато лице,
звездите и Луната ме гледаха с усмивка в очите,
а моето сърце ги приюти в себе си.
И в моят сън настъпи ден,
а когато Слънцето изгря,
в душата лъчите му се вляха
и тя засвети по-щастлива от всякога.
Но от тези парещи лъчи,
вратите стари в миг паднаха.
И нямах нужда от ключове за по нататък.
Успях да открия истината,а тя е-
всяко препятствие чрез любовта
се преминава неусетно и след това,
винаги изгрява Слънце,
дори в съня, дори в съня.
26.08.013 година
Галина Петрова Данкова