Живяла някога една жена,

която била влюбена в света.

На всичко гледала с насмешка

и често правела грешка след грешка.

 

- Защо все се смееш?-

попитал я някой.

- Не зная!- рекла му жената.-

Така може би се боря със самотата.

 

Този някой така завидял

на тази самотна, но щастлива жена,

че тръгнал да събира компромати

за това кой се смее и кой клоните клати.

 

А бе за всичко, що мърда и диша

и да докладва на главния- на дервиша.

А той- нали бил сляп и неук

решил да направи на жената напук.

 

Извикал:

- Ела тук! Вземи, жено, тоз чук!

И чукай от сутрин до здрач,

докато от болка не почнеш да виеш чак.

 

- Добре! - усмихнала се жената

и започнала да удря в стената.

Ръцете кървели, а тя се усмихва

и гледа с умиление в очите на дервиша.

 

- Разбра ли - казал той - защо те наказах?

- Наказание ли?- прошепва жената

и гордо изправя главата -

 От ударите ръцете ми станаха по-здрави.

 

От слънцето - усмивката ми по-топла.

А от погледа ти разбрах

колко силна всъщност съм аз.

Каква по- голяма награда от таз

да виждам в очите ти страх?!