Живяла някога една жена,
която била влюбена в света.
На всичко гледала с насмешка
и често правела грешка след грешка.
- Защо все се смееш?-
попитал я някой.
- Не зная!- рекла му жената.-
Така може би се боря със самотата.
Този някой така завидял
на тази самотна, но щастлива жена,
че тръгнал да събира компромати
за това кой се смее и кой клоните клати.
А бе за всичко, що мърда и диша
и да докладва на главния- на дервиша.
А той- нали бил сляп и неук
решил да направи на жената напук.
Извикал:
- Ела тук! Вземи, жено, тоз чук!
И чукай от сутрин до здрач,
докато от болка не почнеш да виеш чак.
- Добре! - усмихнала се жената
и започнала да удря в стената.
Ръцете кървели, а тя се усмихва
и гледа с умиление в очите на дервиша.
- Разбра ли - казал той - защо те наказах?
- Наказание ли?- прошепва жената
и гордо изправя главата -
От ударите ръцете ми станаха по-здрави.
От слънцето - усмивката ми по-топла.
А от погледа ти разбрах
колко силна всъщност съм аз.
Каква по- голяма награда от таз
да виждам в очите ти страх?!
За нас ● Условия за ползване ● Бисквитки
© 2004 - 2024 uFeel.me