Музата живееше в столицата при един поет, но й писна да измисля рими и да го издига до небесата. Един ден си грабна чукалата и избяга от него. Беше решила да пътешества.
           Първо отиде на море. Беше горещ август и не й се стоеше на едно място. Пуфтеше, потеше се и мърмореше:
           - Уф! Това ли било то, прехваленото море, дето го възпяваше толкова много поетът? Сливало се с очите му... Глупости! Нищо и никакъв солен гьол. Къде са морските звезди? Къде му са мидите с перлите, рапаните с ехото, златните рибки и вълшебните раци?... Пфу! Затлачено с водорасли... Няма и вълни... А звездите се оглеждали в него... Измишльотини! И това ми било море! Златни пясъци, слънчеви брегове? Вятър работа!... Мръсотия! Навсякъде угарки, а уж пушеното било забранено?!  Е, има тук - там и флакони от кремове и лосиони против изгаряне, но те са малко... А хората? Наредени един до друг - глава до глава, крака до крака - лежат и се печат на слънце. То едно слънце, ама карай! Едно време какво слънце имаше, а то сега - само пълно с магнитни бури... Шантава работа! Какво правят тука хората? Нямали били нищо... Като нямат, що дават луди пари за няколко дни удоволствие?После иди, че разправяй за безработицата и безпаричието. Все другите им виновни, нямало производство и стоките все китайски...
           Музата въздъхна, а чайките се разкрякаха. Търговци на скъпи кичозни сувенири се опитаха да я съблазнят, но тя не знаеше какво да им каже и отмина. Нямаше работа тук, където на всяка крачка в капанче до капанче предлагаха скъпа цаца и бира или домати и дини на безбожни цени. Морето беше наистина солено отвсякъде...
          На музата й трябваше нещо друго. Замисли се и тръгна към гората и планините. Може би там ще има удоволствието да си почине или да види нещо по-хубаво? Уви!  Когато пристигна, едва не припадна. В гората вече нямаше хубост  и младост. Някой беше отсякъл много дървета и построил на тяхно място вили от големи, по-големи, а покрай тях едни широки пътища, не ти е работа. Друг с небрежна ръка захвърлил запалена цигара и изгорил още толкова дървета. Така, че въздухът не стигаше за никого... Музата не знаеше къде да търси вече вдъхновение и какво да прави. Блестяха ли в полето все още житата? Птичките виеха ли гнезда под небесата? Или земята, напукана от сушата, гонеше живите твари далече, далече...
          Музата въздъхна отново и легна направо на голата поляна. Искаше да спи  и да не вижда нищо лошо наоколо...
          Една сутрин се събуди от чуруликането на птичките и слънчевите лъчи, които сякаш я гъделичкаха. Ухаеше и на горски цветя. Протегна се и се усмихна. Реши, че светът не е толкова черен  и лош.
          След това взе, че се върна при оня поет в столицата и му бутна молива в ръката. На белия лист се появиха няколко реда:

 \" На пътешествие в България бях,
   от което едничко разбрах -
   навсякъде е пълна скука.
   Какво ли още търся тука?
   Но събудиха ме птичките
   и цветята горски всичките.
   Затова отново прописвам
   и по красотата въздишвам\"

           Поетът беше доволен от себе си и изпрати написаното за някакъв конкурс. Журито много, много не му мисли и по навик му връчи първа награда, а Музата беше щастлива от направеното...

 
Рая Вид, 08.08 - 28.08.2013