Живота си погледнах смело,
свалих си розовите очила.
И истината гордо блесна -
било е време с хвърчила.

Все търсила съм истинана цяла
и вярвах, че до мене е била,
Додето не съзрях, че съм висяла
в кабинка от Виенско колело.

Живях в своя свят красив,
щастлива и доволна, мисля бях
с човека изтребител.
До него винаги трептях.

Е, вече ходя по земята!
Обграждана съм с топлина...
Но нивга, няма да забравя,
една от много други съм била.