За утринна, и за вечерна

звъни камбаната, звъни

и в ехото на планината

отглася в хиляди вълни ...

Поема вършето,

поема висинето,

поема Царев връх

и дивни към небето

МОЛИТВЕН ЗОВ

понася на крилете

пречистата любов ...

Невнятен химн

оглася ширинето –

ликува естеството

под божия покров

и слива се със тайните

на живо МИРОЗДАНИЕ

... и тръпне ти душата

в безмълвен благослов ...

И оня мост невидим

пренася ни сърцата

към висшите скрижали,

пробужда планината,

прелиства вековете

и хиляди потайни

кънтят във ековете ...

 

И ето го скиталеца

във кожената дреха,

с торбичката на рамо

по скатовете крета

и спира пред колиба

със храсталак покрита

и пръстите молитвено

в набожен кръст как сплита

- торбата за възглаве,

тревата за постеля

и папрат за завивка,

и слутък за неделя ...

 

Кажи, защо Иване,

напусна родно Скрино

и що раздаде всичко

на бедни и роднини?

Безмълвно отговаряш:

- Мен нищо не ми трябва,

със Бога разговарям

и пей душа отрадна,

на светските наслади

отрано гръб обърнах

и като мида в бисер

тъй вярата превърнах.

 

А демоните стръвно

над тебе все кръжаха,

за мрака в пещерата

дори ти завидяха.

 

И кратък миг на радост,

кога Лука те найде,

с оная кротка благост

как милно го погали.

А оня нечестивец

пред тебе що издума

- такива грозни думи,

такава черна хула:

-  уж в нощ потайна, глуха

в дома си се промъкнал,

Лука си омагьосал,

далече си отмъкнал,

че в Рилската пустиня

живей сред зверовете

и с зов за милостиня

оглася върховете.

 

Повярва твоят братец,

чрез него те намери

във пазвите планински

с гняв бесен и безмерен ...

Що камъни и пръти

по тебе в глъч изпрати,

насила взе момчето,

пое по път обратен.

За братовото чедо

ти тъй горчиво плака,

що змийската отрова

в зловеща глуха доба

без време го отнесе

невинно, чисто – в гроба!

 

Телесните страдания

кой може да разкаже:

- ръцете как извиваха,

косите стръвно скубеха,

как блъскаха Те, биеха,

злорадо как те влачеха;

и птиците в гнездата

как с тебе горко плачеха ...

 

И над дъба огромен

- що тамо подслони те

ечи буран планински

и стелят се мъглите ...

Как хилядите нощи

сред вой на зверовете

душата ти изтрая

сред мрака в ледовете?

Как тръпнещ в ранна пролет,

кога бучат водите,

вторачен в небосвода

беседваше с звездите.

 

О, кой е този скитник

- пастирите немеят,

- на господа раб божий

с очи, що благо греят

 

МЪЛВАТА обикаля

през урви и чукари,              

за лек към планината

поемат млади, стари.

Високо сред върхища

там – горе на скалата,

ТИ с ГОСПОДА общуваш,

редиш молитва свята ...

 

Безкрилите окриляш,

незрящите проглеждат;

чрез Бога черпиш сила

и бедните зареждаш.

 

И някаква незрима,

потайна висша сила

човеците обгръща,

във лоното на Рила,

и черквицата стара,

таяща в пещерите,

и манастира дивен

с иконите в позлата.

 

Що бури от тогава,

що дим през вековете,

светлей оназ жарава,

искри със ветровете ...

 

И вярата пречиста,

в благата  надежда,

любов що дух съзижда

и в бъдното  извежда ...

Чрез теб, светецо Рилски,

по твоята пътека,

що земното раздаде

съблазните отрекъл,

човекът се съвзема,

дори духът да спира

и пей ОСАННА БОГУ

и слива  се с всемира.

 

Камбанен звън оглася

за утринна, вечерня

под купола небесен

струи ЛЮБОВ БЕЗМЕРНА ...