Устремена душата към сбъдването,
прескочи много стени.
Макар и от бетон, но невидими,
без криле полетя носена от вярата.
По тъмни и мрачни долини,
скиташе самотна и онемяла от тишина.
Скали изкачваше, от преумора не заспиваше,
а все по-далечен сякаш оставаше пътя до там.
Колко лета и зими?!
Колко сбъднати и несбъднати Слънца?!
Колко бели Луни потъваха в синьо
от просъница и дерзаното й,готова на всичко?!
Дребна пошлост, суета, лицемерие,
препъваха често пътя й към върха.
Колкото по-близо до Бог стигнеше,
толкова по-истинска и неподправена щеше да е тя...
/мечтата й/.
Тя имаше една мечта.
Една единствена, но само тя,
всеки дъх би превърнала във вечност
и в история, но с букви златни...
Душата не намираше покой.
Не заспиваше, когато падне мрак.
Остави за дълго тя сърцето ми сиротно,
за да сбъдне нея ЛЮБОВТА.
29.08.2013 година
Галин Петрова Данкова