Нощта се скъса,
като лента от филм.
Не намерих сърцето й,
за да му помогна да затупти.
Луната като призрак,
изчезна докато мигна.
Звездите изпадаха,
все едно не бе ги закачила там...
На тласъци вълни обливат,
брега на моето безвремие.
Секундата е миг, но напоследък,
за мене е година без вълнение....
И като в пясъчен часовник скрита,
лъкатуша ту нагоре, ту надолу.
Какво отмерва той дори не питам....
Така или иначе все аз съм виновната.
Скъса се нощта без рима.
А идваше деня из зад ъгъла.
Къде избяга и съня... Кого да питам?
Стига вече самота!
29.08.2013 година
Галина Петрова Данкова