Аз не съм поетична натура

и понеже съм – казват – жесток,

двата пръста нагоре ще туря,

ще си пусна в уредбата рок.

Но пък то – аз уредба си нямам,

за какво ми е тя и защо?

Сам дивея, самичък си страдам,

сам си правя добро или зло.

Сам си свиря и даже си пея,

сам се слушам – същинска звезда! –

за овации – не, не копнея,

сам душата си пълня с тъга.

Сам открих едно парещо чувство,

дето в чудо превръща света

и че – с него – щом правиш изкуство,

ще поникват цветя и в снега...

Тъй, веднъж – във дълбока тревога –

много сам и без капка талант

аз разбрах – точно туй го не мога,

че съм даже и слаб музикант.

Но пред чудото – истински дишам

и какво от това, че съм сам...

След възторга си щом се затичам,

ми е светло – почти като в храм.