Ще заръми.
Нали е есен вече.
Въздишащ лист
към теб ще полети
със ласка грапава.
Не бръсвай го, човече,
с небрежен жест -
той страда,
но мълчи.

Нали си няма
устни пребледнели,
да ти разкаже своя
кратък, горд живот,
от крехка пъпка
до коса развяна смело,
събрала слънчеви лъчи...
Навъсен свод

сега те гледа отвисоко
и примамва
на птиците летежа
да вървят
в страни далечни,
с климат топъл. Нежно
в краката ляга сянка.
Стъклен свят

са нашите копнежи.
По човешки.
Въздушни замъци
във мислите трептят.
Вървим към зимата
и правим много грешки.
Но нощем в сънищата
ангели кръжат.