От миналото черпя свойте теми,
разбутвам спомени, заспали непробудно,
превръщам ги на стихове, поеми –
дечица мои в битието скудно.
Чрез стихчета завеските се вдигат,
героите в пиеските се кланят –
един след друг по своя ред пристигат
от детство, младост, зрелост – оживяват.
Така са мили първите – наивни,
с разрошени косички, неугледни,
като врабчета веселички, сиви,
но много искрени и много верни.
Картинка втора и голяма радост –
помахват ми с ръце съученици,
преливащи от юношеска младост
и влюбени – цвърчащи пойни птици.
Във стиховете питам ги къде са,
далечни друми ли са като мен поели,
добре ли са те там или пък зле са,
събрали ли са или разпилели.
А ето ги и многото видели –
сървайвърите, страшно помъдряли,
с които на годишни юбилеи
броим се плахо колко сме остали.
Накрая, ох, логичната раздяла –
отиват всички пак в небитието,
сама съм пак на стихчето-финала
със утешение – че нося ги в сърцето.
За нас ● Условия за ползване ● Бисквитки
© 2004 - 2024 uFeel.me