От миналото черпя свойте теми,

разбутвам спомени, заспали непробудно,

превръщам ги на стихове, поеми –

дечица мои в битието скудно.

Чрез стихчета завеските се вдигат,

героите в пиеските се кланят –

един след друг по своя ред пристигат

от детство, младост, зрелост – оживяват.

Така са мили първите – наивни,

с разрошени косички, неугледни,

като врабчета веселички, сиви,

но много искрени и много верни.

Картинка втора и голяма радост –

помахват ми с ръце съученици,

преливащи от юношеска младост

и влюбени – цвърчащи пойни птици.

Във стиховете питам ги къде са,

далечни друми ли са като мен поели,

добре ли са те там или пък зле са,

събрали ли са или разпилели.

А ето ги и многото видели –

сървайвърите, страшно помъдряли,

с които на годишни юбилеи

броим се плахо колко сме остали.

Накрая, ох, логичната раздяла –

отиват всички пак в небитието,

сама съм пак на стихчето-финала

със утешение – че нося ги в сърцето.