Веднъж в една тъмнозелена гора,
под стръмен, назъбен, в мъгли остър връх,
камбана сребриста далеч прозвуча,
разбуди паланки, дървета във мъх.
Селяци, планинци надлъж и нашир,
за службата утринна в ранния май,
поехме към стария свят манастир,
един – за причастие, друг – да се кай.
А вътре под купола сводест, висок,
в издигнато място, наречено клир,
монах в черно расо – висок, тъмноок,
четеше тропари от своя псалтир.
Когато с кадилница мина край нас,
пътека направихме ний настрани.
Към него очите си трепетно аз
повдигнах – тамян ли ме тъй упои?
Как пламна, извърна смутено глава,
задето погледнах го с обич, без свян,
задето плени ми шестте сетива
със чар, но за жалост – в монашески сан!
Откъснах от него със мъка очи,
отхвърлени мълком, но твърдо, без зов
и молех, и шепнех, потънах в сълзи,
изплаках една невъзможна любов.
„Защо ли, защо в таз пустòш, дива степ,
в далечния този самотен, глух край,
монахът е дал непристъпен обет,
неженен да бъде, самотен докрай?
Защо той ни миг не погледна към мен?
Нима млада кръв му в сърце не гори?
Да, аз недостойна съм грешница! Мен
така ме привличат вън свят, широти!”
И там, пред олтар зографисан и стар,
разкаяна паднах на две колена,
задето поисках монах за другар
във дързостна, скверна, безумна молба.
И все пак ми Ангелът даде това –
монах да докосна, макар и за миг –
целунах му чинно аз кръст и ръка,
в душата сподавила горестен вик:
„Живей ти, монахо, отшелнико, в мир!
Невидима бездна отделя ни, ров –
на твойто смирение в свят манастир,
от мойта греховна, човешка любов!”
3.03.2011
Колумбус
( неделя месопуста)
За нас ● Условия за ползване ● Бисквитки
© 2004 - 2024 uFeel.me