Веднъж в една тъмнозелена гора,

под стръмен, назъбен, в мъгли остър връх,

камбана сребриста далеч прозвуча,

разбуди паланки, дървета във мъх.

 

Селяци, планинци надлъж и нашир,

за службата утринна в ранния май,

поехме към стария свят манастир,

един – за причастие, друг – да се кай.

 

А вътре под купола сводест, висок,

в издигнато място, наречено клир,

монах в черно расо – висок, тъмноок,

четеше тропари от своя псалтир.

 

Когато с кадилница мина край нас,

пътека направихме ний настрани.

Към него очите си трепетно аз

повдигнах – тамян ли ме тъй упои?

 

Как пламна, извърна смутено глава,

задето погледнах го с обич, без свян,

задето плени ми шестте сетива

със чар, но за жалост – в монашески сан!

 

Откъснах от него със мъка очи,

отхвърлени мълком, но твърдо, без зов

и молех, и шепнех, потънах в сълзи,

изплаках една невъзможна любов.

 

„Защо ли, защо в таз пустòш, дива степ,

в далечния този самотен, глух край,

монахът е дал непристъпен обет,

неженен да бъде, самотен докрай?

 

Защо той ни миг не погледна към мен?

Нима млада кръв му в сърце не гори?

Да, аз недостойна съм грешница! Мен

така ме привличат вън свят, широти!”

 

И там, пред олтар зографисан и стар,

разкаяна паднах на две колена,

задето поисках монах за другар

във дързостна, скверна, безумна молба.

И все пак ми Ангелът даде това –

монах да докосна, макар и за миг –

целунах му чинно аз кръст и ръка,

в душата сподавила горестен вик:

 

„Живей ти, монахо, отшелнико, в мир!

Невидима бездна отделя ни, ров –

на твойто смирение в свят манастир,

от мойта греховна, човешка любов!”

 

3.03.2011

Колумбус

( неделя месопуста)