uFeel.me
Юлия
Автор: zagorka6,  2 септември 2013 г. в 16:44 ч.
прочити: 370

 

            Това се случи преди двадесет години. През ноември 1993 год. написах първото си стихотворение: „ Есенна мъгла”. Много си го харесах и наивно си помислих, че е добре да го видят и други хора и го изпратих в редакцията на вестник ”Поглед” / имаше по това време такъв вестник/ . На трета страница печатаха обяви за запознанства и повечето кратки очерци за това, как благодарение на вестника двама души са се срещнали, харесали и сега са много щастливи. Не бях забелязала да печатат стихотворения, но аз самонадеяно то изпратих, придружено от доста подробно писмо коя съм, как си търся партньор, досега все неуспешно и пишех, че искам да имам свой живот и най- важното - публикувах точно адреса си.

            Още в първия брой на вестника  през следващата година излезе напечатано не стихотворението, а писмото ми под голямо заглавие като нова рубрика: „ Искам да имам свой живот” с факсимиле и почти целия ръкопис. И се започна една- не ти е работа! Буквално заваляха писма по 5-6 в пощенската кутия и по 2-3 препоръчани. Някои автори изпращаха по две еднакви писма- едното обикновено и едно за по- сигурно- препоръчано. Какви ли не куриози имаше! Един беше откъснал лист от кулинарно списание на руски и писал в полетата наляво, надясно, върху текста неща, които едва ли друг би разбрал, върху цели две писма- обикновено и препоръчано. Мастит господин от Перник, който с разкривени малки букви ми беше адресирал писмото, пишеше, че е бизнесмен и има голяма къща в центъра на града и аз ще живея като царица. Друг от някакво софийско село ме питаше с кой влак ще пристигна в София и най- подробно обясняваше къде в чакалнята на гарата ще ме чака.Трети шофьор от “Тексим”, който пътувал в чужбина и отсъствал по много време, търсел спешно да се ожени и да остави жена, която да се грижи за болната му майка. Бяхме влезли наскоро в апартамента и нямахме още прекаран телефон. Господин от Северна България се обадил по телефона на съседката ми от долния етаж. Дойде жената, с която още не се познавахме да ми каже, че в еди колко си часа ще ме търсят. Нямаше как, отидох в уречения час при нея, а оня като почна да ми се кара, защо и за какво така и не разбрах. Пристигат писмата, пишат господата и никой не предлага запознанство и опознаване, а всичките като правило готови да се пожертват, като че ли само тях съм чакала и “Хайде, тръгвай!” Почувствах се унизена, ограбена, като че бях качена на високо сред пазара гола и виждах гнусните похотливи погледи на стотиците мъже и протегнатите алчни ръце да ме достигнат, за да стана тяхно притежание. На всичкото отгоре получих и писмо от един гимназиален учител от голямо село в Северна България. Майко мила, какво писмо! Чисто по даскалски. Да ми простят учителите, към които изпитвам голямо уважение, но тоя ми пращаше такава морална критика, че не можех да повярвам на очите си. Между другото питаше не ме ли е срам от децата така да ги излагам. Затова беше прав човекът. Колко писма бяха дошли не знам, не съм ги броила, но купчинката беше доста внушителна. В продължение може би на десетина дена, всеки ден по 5-6 в пощенската кутия и горе- долу толкова и препоръчани. Бяхме го обърнали на весела игра, четяхме колективно писмата и се смеехме на глупостите, но аз с всеки изминат ден се чувствах все по- зле , по- засрамена и по- неудобно от сина и снахата.

            В този порой от писма имаше и едно от жена, също вдовица, също като мен пишела стихотворения. Това беше Юлия. Станахме приятелки. Половин година редовно си кореспондирахме. Аз разкрих и сърцето, и душата си пред нея. Пишех и подробно за себе си, за запознанствата, пращах и новите си творби. Тя беше по- сдържана, но редовно ми отговаряше на писмата. Всяко нейно писмо беше слънчев лъч и празник за мен. През юли и отидох за една седмица на гости в село Червен, Русенско. Беше ми много хубаво. Бях във възторг и от природата, и от историческите места, и от посрещането. На това събитие посветих няколко стихотворения , лично на Юлия и приятелството, което не се влияе от разстоянието, на гостуването ми в селото, на спомените оттам. През деня с каручката “Марко мерцедес” обикаляхме къра, че тя имаше малка зеленчукова градина. Вечер до късно” обменяхме опит”. Аз й разказвах най- подробно с какви хора, дали обяви за запознанство във вестниците „ Пенсионери „ и „ Трета възраст” съм имала контакти с телефонен разговор, с разменено писмо, с кратка среща на гарата и др. Тя ме слушаше внимателно, но беше сдържана. Оказа се обаче, че всички мои познати са и нейни такива. И не можеше и да бъде друго! Обявите във вестниците се пишеха от десетина души, а желаещите да срещнат желания партньор, сродната душа сигурно бяха много повече.

            Свърши моето славно гостуване, от което бях много доволна. Завърнах се в базата си и започнах да изпращам писма на Юлия. Първото - без отговор, второто - пак без отговор, третото - отново без отговор. Настоятелно я молих да ми обясни причината на мълчанието си и то още няколко пъти. Най-после дългоочакваното писмо дойде. По даскалски /тя беше пенсионирана учителка/,  Юлия ми изпрати една морална лекция, затова, че не одобрявала поведението ми и начина на търсене на другар.
            Така приключи едно приятелство. Оказа се, че където има съперничество, не може да има приятелство.

    За нас Условия за ползване Бисквитки
    © 2004 - 2024 uFeel.me