Един поглед, сияещо ме моли.
Между нас - сребриста нишка тишина...
Уста треперещо ми заговори
и израстна стълб искряща светлина...

Изви се... като полъх над върхари -
в безкрайния край на небесността.
Звездна пепел от върха се стовари
и безпощадно посипа с късчета щастия…

Защо ли? Нима това Той за мен можа да стори?
Не е  ли кратка за обичане - вечността?
Ах, простори!? Сини безкрайни простори...
В тях към него ще опитам да полетя!