Чувстваше очите си сякаш в тях беше хвърлена шепа пясък.
Пространството в което се намираше притежаваше само един прозорец, хвърлящ толкова светлина в лицето му, колкото да му докаже че все още не е напълно сляп.
Прикован за легло даващо му илюзията за топла прегръдка, той се отдаваше единствено на дълбок необезпокоен сън.
Държеше голям по обем бинокъл в ръцете си, прицелвайки и фокусирайки се върху точки от календара отпечатан специално за да помести в себе си този странен и чудноват житейски период.
Тръпките изправяха всеки косъм по продължението на ръцете му.
Започна да се съмнява в произхода на тези усещания, озъртайки се в опит да открие способ който да го убеди, че все още е жив, че все още му оставаше някакво време преди началото.
Времето беше нещо относително, особено в тези обстоятелства и ситуация, като единственото тиктакане се чуваше дълбоко под слоевете на сърцето му.
Тялото му започна да ускорява, засилвайки се в дебрите на пространство също задаващо се в негова посока.
Беше засмукан в тунел, издълбан в подножието на планина от наслояващите се отминали дни, още от младата зора на живота му.
През пукнатини в стените се прокрадваха живи изображения, плочи с вградени в тях ярко греещи моменти все още заемащи място в скърцащото му подсъзнание.
Мирисът на росна трева редом с хладен полъх се блъснаха в лицето му, предвестници на приближаващия край на тунела.
Със сълзи вече достигащи и капещи от брадичката му, събрал юмруци и с двете си длани, отпускайки се назад и поглеждайки нагоре със зараждаща се усмивка върху лицето... пое за последно дъх.
Тялото му угасна, изправи се и съзря ъгъла на окото си малка бяла вратичка в края на стаята.
Плавно се пренесе към нея, и когато вече бе достатъчно близо, установи че няма брава.
Опитваше се всякак да накара вратата да поддаде и да се отвори, но остана разочарован, като вратата си остана все така затворена.
Точно когато в умът му се зароди мисълта да направи крачка назад, вратата мигновено се разтвори пред него, оставяйки на въображението му да се справи с това което се ширеше след нея.
- - -
Леко запъхтян и без да усеща тежестта на битието си, вкопчи пръстите на краката си в рохката земя и започна да се разхожда с поглед.