Изрязана с костура от чаршия

на сянката най-черната снага,

протегна се, изви прекрасна шия,

преструвайки се  силом на дъга.

 

Там  гълъби, взривени на площада,

избухнаха със хиляди крила,

но тази бомба, безконтролно млада,

превърна се в безбройни хвърчила.

 

А старците във двете кафенета

допиваха горчилката живот.

Отдавна спрели личната вендета,

поддържаха разклатения свод.

 

По-долу малко, сладоледът ляга

във чудото на детските очи.

Гълчавата по всички ъгли бяга -

звънтящи думи, смях и веселби...

 

Чак най-накрая, най-прекрасни идват

по тъмното блестящите очи.

С преизобилна щедрост те изстрелват

живот, наслада и безброй мечти.

 

На лунна светлина тя пак е тука,

но пуст е вече призрачният свят.

Играе си със покрива, с капчука...

но няма вече нито капка цвят.

 

Единствено на влюбените пада

притиснати на пейката в нощта.

Но те се сливат във една монада.

На кой му трябва сянка в любовта?

 

Стефан Стефанов

03.09.2013 GBBG