Не знам дали усещате промяната,
но тя във въздуха ухае много силно.
Там някъде спотайва се измамата,
че видимото зло е ярко, даже стилно.
С душите си усещаме лъжите им.
Сърцата ни немеят от жестокости.
И силни сме, а всъщност от безсилие
прошепват устните ни само ропоти.
На мъката - тоз океан огромен
место сме дали даже в умовете си.
Настига ни внезапно и разлъката
с нормалните ни ценности във световете ни.
Подменят Истината ей тъй тихомълком,
а ние и да гъкнем май не смеем.
Защо, защо загубихме мечтите си,
че право имаме и да се смеем?
Глави вдигнете, вие потопените,
в водите светски, търсейки утехата.
Че там я няма вече го усетихте.
Защо упорствате чак до безумие?