След тътена на тежка нощ
настъпва утро неизменно.
Зората тихо стъпва покрай мен,
Луната вече в къщи се прибира.
Изчезват сенки, сънища, мечти,
изчезват и кошмарите предишни.
Настъпва ден, пореден, празен,
защото самотата тръпне в мен.
Защото чувствата бушуват,
защото мислите не спят.
Настъпва ден и всичко просветлява.
Нощта се връща в своята бърлога.
Навън е светло, а в душата мрак.
Но скоро Слънцето ще се покаже,
ще огрее в морните очи,
ще заблести, ще стопли премръзналите длани.
И денят ще стане пълен, смислен
и щастлив. Дано!