Емил беше неспокоен. Ася, неговата Ася трябваше да е тук отдавна. Какво ставаше? Явно не е заминала, а уж му обеща. Телефонът й мълчеше. Излъга ли го, че не може без него? Защо й повярва? Май всички жени са еднакви кучки! И все пак?... Проклето място! Искаше, но не можеше да я посрещне. Имаше забрана от правителството чужди моторни преводни средства  да не обикалят летищата. Защо по дяволите избра Аджария? Да, да, така си беше, полетът беше по къс и по- евтин, любимата му щеше да пристигне по-рано, а той беше закопнял да я види и прегърне…
           Всъщност не я познаваше добре. Бяха заедно съвсем малко, но тя го грабна със оня невероятен син поглед и той потъна в него като удавник още от първия миг, в който я видя. Не му пречеше това, че беше разведена и имаше дете, а той заради работата си все не намираше подходящата жена. С Ася, обикна и Мони. Голям сладур беше, как да не го обикне?... Не й каза всичко за себе си. Нямаше време, а и тя не питаше. Чакаше той сам да й разкаже. Е, нямаше кой знае какво за разказване. Работеше към посолството в Грузия, но отговаряше за сигурността на строежите в Аджария, които непрекъснато се разрастваха в сферата на хотелиерството, нефтопреработването, корабостроенето... Искаше да й покажа прочутата ботаническа градина, но за нея им са нужни цели три дни, за да я разгледат и да се насладят на всички цветя- знайни, незнайни, обикновени, красиви и екзотични… Беше сигурен, че Ася ще се влюби във всичко тук. Ще и разкаже, всичко, само да дойде!...
           Бяха минали повече от три часа. Нямаше я и със следващия автобус. Не издържа и се обади на майка й. Чу гласа на детето и помисли, че не е тръгнала. Преглътна и с глух глас попита:
           - Извинете, може ли да говоря с Ася?
           - Съжалявам, господине – отвърна жената – Ася не е тук. Замина за чужбина. Потърсете я след месец.
           Нещо го сви под лъжичката. Благодари и затвори телефона. Защо си е взела билет и за връщане? Трябваше да събере мислите си. Откъде да започне? Не беше се сблъсквал с такова нещо. Искаше му се да запали цигара, но не пушеше. Дали глътка уиски ще му помогне? Зарови в барчето, а после в чекмеджетата и усети, че ръцете му треперят. По дяволите! Неговите колеги бяха изпили всичко… Какво да прави? Седна на стола, затвори очи и се отпусна. Мислите сякаш бягаха покрай него като в галоп. Изведнъж една го перна като мълния по главата и Емил подскочи от мястото си. Удари се по челото и започна да звъни по телефоните. Накрая се свърза с приятел от грузинските служби. Каза името на Ася. Спомена му, че няма познати в нито една от автономните области…
            Мина доста време. Поне така му се стори. Стоеше като на тръни или сновеше напред – назад. Въпреки това се стресна като чу звъна . Вдигна слушалката:
            - Ало, Емил. Има такава жена. Пристигнала е с ранния полет. Освободила е багажа.
            Изтръпна. Нещо се беше случило и вината беше негова. Дори не чу как оня отсреща помоли да го изчака половин час, за да решат двамата какво да правят. Всяка минута му се стори ценна. Не можеше да чака. Взе сакото си и тръшна вратата след себе си. Хвана едно такси и каза посоката…

Трета част

            Ася чу шум и се сви на кълбо. Неизвестността я плашеше, но се опита да запази самообладание и се направи на заспала. Някой леко я бутна по рамото. Любопитството я изгаряше. Отвори очите си и погледът й бавно се плъзна по черните ботуши нагоре. Стройна фигура, черен панталон, рубашка с много джобове,  мустаци, дълбоки черни очи, гъсти вежди, тъмна коса, астраганен калпак, сякаш беше зима. Липсваше му само сабята… Намери сили и се усмихна. Не харесваше мъже с мустаци. Беше дотук. Джигитът да си гледа работата! Не я интересуваше и така щеше да бъде по-лесно и по-леко за двамата. Пое чашата горещ чай и бавно отпи. Мисълта й течеше като река. Значи наблизо имаше друго помещение. Едва ли ще прави чай навън на огън! Тогава? Не беше далеч от населено място, но пък никой не я чу като викаше… И тая конска миризма се набиваше в носа й постоянно. Какво да прави?... Емил й липсваше.
            Чаят утоли малко жаждата й. Не бързаше. Печелеше време. Мъжът беше силен на вид и нямаше как да го надвие. Беше скрила зад гърба си една подкова, но какво можеше да направи с нея? Не беше толкова бърза и ловка, та да го удари по главата… Оня сигурно чакаше да си изпие чая, за да й стори нещо. Усети, че я гледа. Погледът му сякаш я пареше и бавно я изгаряше. Не издържа и попита:
            - Какво искаш? Нямам пари…
            Той смотолеви нещо на езика си, но тя не разбираше нищо, а оня  явно се досети и продължи на руски само с една дума:
             - Подождите!
            Това го знаеше, но какво да чака и кого?
            Чаят свърши. Тогава чу шум от джип и продължителното свистене на спирачките. Вратата се отвори с трясък и в ушите й се заби познат гаден смях, а после мазните думи:
            - Я, виж къде било гълъбчето! Сега хубаво ще го оскубим…
            - Ти?... Какво правиш тук? – прекъсна го тя и все още не можеше да повярва на очите си. Не разбираше каква работа има той в Аджария и откъде познава този джигит?
            - Ще разбереш, миличка, ще разбереш. Сега вземи този телефон и се обади на твоя красавец Емил. Нека знае за сега, че си жива.
            - Няма! – троснато му отвърна Ася, но оня я перна пред лицето с пистолета си и тя се подчини. Как обаче да каже на човека когото обича, че е пленена от бившия си мъж и някакъв коняр? Сигурно щяха да искат откуп за нея и то голям. Беше забравила, че се движеше с мафиотите и заради това се разведе с него. Не искаше да има нищо общо нито с това, нито с пиянските му истории, нито с курвите, които се въртяха около него. Той не разбра, че е бременна, а и толкова години не се сещаше за нея. Ето значи къде беше изчезнал… Добре, че Мони носеше фамилията на баща й…
            - Хайде, мърдай! – развика се той и натика телефона в ръцете й. Значи, знаеше и номера му. Гадно копеле!
            Ася сложи мобилния до ухото си и се молеше наум Емил да не вдигне. Излъга си:
            - Ало! Слушам ви!
            - Емо, аз съм Ася…Бившият, конюшня, джигит – изстреля тя като картечница, но оня ритна ръка й и апаратът изхвърча. Вдигна го и се захили в него:
            - Да, бившия – Димитър. Слушай, конте, не искам пари за тая пикла, а плановете на завода за военни муниции… Не ме прекъсвай! Ако до 24 часа не го направиш, ще я гръмна и окото ми няма да мигне, а после и тебе… Ясен ли съм?... Добре! Аз ще ти се обадя.
            Младата жена разбра, че нищо добро не я чака, не знаеше дали ще я чуе, но се развика:
            - Емо, не го прави!... Пази се!.. Ще се справим…

Рая Вид, 03.09. 2013