Във болничната стая стоях като в затвор –

дванадесетгодишна, от нещо боледувах.

Бе всичко чисто, бяло, миришеше на хлор.

Как бавно оздравявах! Как свобода жадувах!

 

А вън си беше пролет  и облаче едно

пътуваше в прозорец така балетно, плавно...

От унеса се стреснах. В съседното легло

все някой се въртеше от нещо костно, ставно.

 

„О, моля ви, недейте ме повече държа!

Та аз съм вече здрава, съвсем ще се отчая!” –

ту молех се на доктор, ту тичах след сестра,

но все стоях, уви, във болничната стая.

 

От свиждането близки отиваха си веч –

и маминка, и татко, и братята ми мили.

Затракаха чинии със постния гювеч,

преглъщахме вечеря ний болните, унили.

 

Тогава забелязах до стола ми  висок,

небрежен посетител навярно го оставил,

журнал един съветски, на име „Огоньок”.

Бях много благодарна, на който го забравил.

 

Забравих болестта си и доктори, сестри,

спринцовките с иглите и лелите в леглата;

не бях аз само тъжна – във руските гори

един художник беше превъплътил тъгата.

 

Картината си спомням, а авторa ù – не;

седи момиче младо на камък до реката,

с разпуснати коси е и свити колене

и гледа някак в унес как ромоли водата.

 

Такава беше мила, но тъжна като мен –

безпомощно присвита в тъгата си дълбока.

Засрамих се, че знаех, ще тичам някой ден,

а тя, макар безсмъртна – в журнала, над потока. 

 

„Девчонка мила, руска, с кудрявите коси,

от мен бе ти по-тъжна, макар и на картина!

Дали била си нявга наяве, жива ти

или била си просто от сказка героиня?”

 

Отдавна детска драма заглъхна и се скри,

но днес, когато дойде в поредната година

рожден ден юбилеен – рускините добри,

за спомен ме дариха със същата картина.

 

„Момиченце картинно, ти, детска ми любов!

Сега те знам коя си – на сказка героиня!

Альонушка, в картина на Виктор Васнецòв,

разбрах – по брат тъжиш, а аз – по Татковина!”

 

16.03.2011

Колумбус