Толкова беше тихо и топло утрото, напоено с аромата на близката гора, освежена след краткото  преваляване. Исках отново да видя целия двор, с двете къщи и витата пътечка, водеща към дерето, през което се минава за пещерата „Змеева дупка” на Хитревци.

Слязох до  тежката, висока дървена порта и огледах целия двор, като че ли исках да си го запечатам в дъното на зениците и да си го отнеса в София, със себе си, на следващия ден. Голямата къща, блеснала на силното слънце (оказа се, че съм сгрешила, защото я мислех по-нова), седеше горда, сякаш искаше да ми каже:

- Виждаш ли ме?  Построена съм през 1899 година, на парцел, закупен още през 1894 година и вече век и четвърт съм тука и същата. Устояла съм на зимните бури и снегове. Няма друга като мене в района – толкова години, от високо наблюдавам хората и живота  в района, приютявам ги и им давам хладина през лятото, защото стените ми са от големи дървени пръти, замазани с глина. Покрива ми е от цепен камък, дебел около 10 см. с форма на квадрат – метър на метър.   Защо ме гледаш така учудена? И на времето са строели такива големи и кокетни къщи! Нали видя вратите и прозорците? Стопанина нарочно е оставил да се вижда старата мазилка – това е доказателство за античността ми. И аз се гордея с възрастта си.

Погледа ми се плъзна наляво, към едноетажната къща. Мислех си, че е по-стара, а се оказа, че е построена  през периода 1941-45 година. Със скривалище, умело замаскирано между двете стени. Външните стени се събират под остър ъгъл, а вътрешните стени, образуват нормален, прав ъгъл. Между тях е скривалището за зърното от лимец, да го спасят от секвестиране, за да си осигурят прехраната за зимата. Колко са били предприемчиви и практични хората.

- Славееее, хайде, тръгваме за пещерата „Змеева дупка” Хайдеее! Какво си се зазяпала толкова в двора и къщите на Старозаореца? Ще ги гледаш пак, като се върнем.

Събрахме се на тясната, окосена пътечка. На запад. Тръгнахме! Рая! Никос! И Аз! Дойде и Петю. Пътечката криволичеше между ниска растителност. А над нас бяха прострели клони големи букови дървета! Вървяхме. И дишахме с пълни гърди. Прескачахме сухи клони, нападали от бурите и ветровете. Човек може да си набави дърва за зимата само от падналите дървета! От ляво бълбукаше малко ручейче с бистра, скачаща от камък на камък вода. В долчинката имаше събрано вирче и Петю поясни: - Тука идваше на водопой една сърничка! Красива! Нежна! Не се плашеше от хората, беше свикнала с присъствието ни. Минахме по две хубави, нови мостчета, направени по двустранен проект с Япония. Да ме прости Бог, но аз си помислих „Едва ли японците са отпуснали пари, само за тези две малки мостета. Вървейки и радвайки се, и обсъждайки природата, неусетно стигнахме до много висока канара. Много висока. И отвесна. Непристъпна. Разцепена на две. От какво ли? С оформени каменни фигури в основата. Това беше пещерата „Змеева дупка”, близо до къщата на Старозагореца, в Хитревци, Трявна. На входа на пещерата беше зазидана решетка – за да не се влиза вътре. На отвора на малкото изворче – също зазидана решетка, като предохранителни мерки, против злополуки. И, информационно табло с описанието и специфичните особености на пещерата (пак по проекта с Хонг Конг, Япония), от което научихме, за легендата за Змея и пещерата, в която се крие (ще го опиша в следващия разказ).

Величествената скала ме накара да потръпна от вълнение. Бях изумена. Каква е била тази сила, която е разцепила високата, около 40 метрова скала на две – чак до основана! Не можах да издишам дълбоко поетия, чист, планински въздух! Останах с отворена уста. Очите и  съзнанието ми бяха приковани от фигурите, които са образували скалите, при разцепването! В основата, с лице към пещерата, имаше изсечени няколко поредни фигури! На мъже! С каменни каски на главите, впили взор в пещерата! Като стражи! Да не допуснат никой, дори и пиле да прехвръкне към пещерата. На отсрещната скала, срещу най-ясно изразената мъжка глава имаше оформена по-малка и по-нежна глава. На жена! Зад нея е входа на пещерата. Жена! Тъжна! Но, примирена. Разделени! Един срещу друг! Но никога няма да бъдат заедно! Разделени. Завинаги! От дясното око на „каменния” мъж се стичаше една голяма, светла и блестяща сълза (жалко, че не мога да покажа снимките). Кой казва, че мъжете не плачат? Дори и каменни, когато загубят любимата си, те ... плачат, тихо, без глас, заглушили риданието в гърдите си, пални с болка!

Докато аз разглеждах подробно каменните фигури, Рая и Никос откриха втория вход на пещерата. На високо. Още по-трудно за изкачване. Горния вход на пещерата – скрит от хорските очи. И над този вход имаше „изсечени” от времето, дъждовете и бурите, каменни фигури. Точно над входа имаше мъжка глава – сърдита, със свъсени вежди и остър орлов поглед. Над огромната пропаст, вероятно образувана от пороите и зимните хали, беше поставена огромна бетонна плоча, образуваща площадка „за излитане”.

Изкачването е по-лесно! А слизането? Бавно и внимателно слязохме отново до главния вход на пещерата. Тръгнахме надолу, по течението на  рекичката, чието изворче беше под пещерата. Тихото ромолене на водата привлече вниманието ми! Правих много снимки и ..., извиках от изненада.

- Рай! Ела да видиш! Сълзите на Змея! – по камъните, над които тихо течеше водата, блестяха като рубини, ярко червени,  различни по големина, поразмити от времето „сълзите на Змея”.  Нима? Нима и жестокия Змей може да има добро сърце и да заплаче от мъка?  Какво ли му е тежало и на Змея? Дълго ги гледахме.

След това, направихме един много голям преход в тревненския Балкан. Любувахме се на широколистните дървета (бук, ясен, клен, бряст и др.) Прекосявахме широки ливади, обрасли в буйна трева. Беше нацъфтял и привличаше погледа златистожълтия Спореш. Папратите бяха разперили листа! Ухаеше на дива мента (нане) и на дива маточина! Глоговите храсти  бяха отрупани от червени, привличащи погледа плодчета, на големи кичури. Замириса на бор. Замириса на борова смола. Чист въздух! Изразихме недоволството си, за почти безразборно осечените борови дървета. Явно, времето, през което са секли и возили дърветата, е било много дъждовно, защото по пътя са образувани много дълбоки коловози, които е невъзможно да се преминат от лека кола. Там може да се движат само колесни трактори!

С гърди пълни с чист въздух, с много снимки, с прекрасни впечатления, които винаги ще помним, се прибрахме и видях лек упрек в очите на Петю – заради закъснението за обяд.

25.08.2013