Пред теб стоя с наведена глава към дланите.

Кръвта се стича като ручей бавен по каналите.

От зверска болка и чувство за вина обзет,

изстинал съм,студен съм вече като кубче лед.

И знам,че още малко ми остава.

Живота от мен капка по капка заминава.

Като камъче образувало се от лава,

Което след милион години от скалата пада.

Пред теб стоя,но вече съм на колене.

И гледам те със поглед мил като дете.

И сякаш моля  те „Прости ми!“,

Но без думи,нито звукове.

Да залъгвам себе си смисъл вече няма!

Болката не в кървавите длани,

А в сърцето празно пада!

Пред теб стоя,но теб те няма...