- Елено!
- Олеле, баба! - казах, скачайки от дървото. Няколко сливи от върха се търкулнаха, като две три ме удариха по главата.
- Кольо, не ти ли казах да я наглеждаш! Това държание на момиче ли е?
- Да беше я родила Гана момче... Какво да я правя не виждаш ли, че си е дива. Отвътре...
- Идвай с мен веднага! - викна баба по дире ми.
Насъбрах в блузата си набързо падналите сливи и се затичах след нея, махайки на дядо.
Той повдигна рамене и направи тъжна гримаса с което показа, че не е възможно да се противи на баба.
- Момиче... Виж си косата! Пълна е с клонки и листа. Как ще се задомиш бе чедо, като се катериш по дърветата, плюеш като момче и ходиш боса?
- Какво е задомиш, бабо?
- Ами, дом, семейство, деца... Рано ти е за тия неща, но ей го на ще се търкулне и тоя ден и тогаз, ко ще рече твоят мъж: ,,Тая дивата на никакви обноски не са я научели\'\'
Дай сега да сглобим на бързо обяда, защото всички ще дойдат гладни.
- Бабо, защо мястото на момичетата им е в кухнята? Аз не искам да е моето място там.
- Измий доматите и да знаеш не е толкова лошо колкото ти изглежда. От теб ще излезе чудесна домакиня.
- Не искам... - Тръснах намусено глава и излязох в двора за да измия доматите на външната чешма. Не исках да слушам. Та има ли по хубаво от това да гониш вятъра?...

Държах синята слива в ръката си и се опитах да си припомня балканският дъх. Тук морето пропиваше до кости. Солта се събираше в косите ми, а вятъра с нищо не се променяше. Оставяше добър събеседник и приятел, който никога не можеш да надтичаш.
- За всеки пътник си има влак и обратно, Елено!- често, дядо го казваше на баба. Спомен от детството.
Аз открих това което баба си мислеше, че е почти не възможно.

- Ще слезем ли от дървото, да потичаме малко?
- Да, мамо! - каза, малкият ми ангел със същия онзи блясък, който дълбоко се бе приютил в очите ми...

Напълно достоверно :) Приликите са си напълно мои...