Сплитам венец от вчерашни мисли
и ги навивам на бяла тъга
носеща дъх на зелена поляна
потънала в алени, древни цветя.
Вятърен повей косите разлиства
в хладната вечерна тишина,
нежно поставям венеца си истински
върху изпълнена с огън глава.
Сякаш потъвам във минало древно,
вече съм боса, с блестящи очи.
огън небето запалва във мене
снегът под стъпките ми се топи.
Буйни нозе разтреперват земята,
мята се ритъм свещен във захлас
както тогава била е богата
стоплена, пазена в сетния час.
Всичко потъва във пламенна песен
с вино полята и с тежки слова.
Аз ръченица съм, дърпам гайтани
и във безвремие скланям глава...
Тъпан ли бие или е сърцето
парещо толкова силно?
В ритъма огнен се нося додето
мислите своя венец уловили
в танца вековен обличат се.
Аз се превръщам във самовила
с глас като древност, мистичен.
Питам земята мене родила:
Вятър ли пази мелодия стара?
Слънце ли огън във мене запали?
Буря вековна ли мене накара
да помня минало непрежалено?