Завръщам се нечакана.
Неканена. Безплътна.
Защо столовете са само три?
Пижамата ми, синята - обесена
на облегалката безпомощно виси.
Кафе обаче, в чашата ми диша
най-плътният и черен океан
червените ми устни са оставили
по ръбчето и тъничък нишан.
Парфюмът ми-полепнал по стените,
от восък фигурка-на някаква жена
и още,в ляво,до кафето,
тъгуват старите ми очила.
И хем съм тук, а май ме няма
тунели никакви, ни грамче светлина
аз шушка бях, сега навярно
съм някаква си мърлява звезда . . .