Опашката беше дълга и някак си извита около колоните. Какво търсеше тук? Та тя мразеше да стои в присъствието на много хора - подтискаше се, нервничеше, пристъпяше от крак на крак, мърмореше, не издържаше дори пет минути и си тръгваше. А сега? Не можеше да повярва, че стои повече от половин час. Нещо сякаш я дърпаше да остане и да стои спокойна. Една позната я доведе. Измъкна я от вкъщи, дружка да й бъде, за да разгладат някакъв нов голям магазин. Не искаше, че нямаше пари, а там сигурно цените бяха безбожни. Обличаше се скромно, но с вкус и по модата, дори сама си шиеше дрехите. Не обичаше така да виси по щандовете, да запя безцелно и да се чуди какви скъпи боклуци си купуват хората. Освен това продовачките я гледаха накриво, сякаш им беше бръкнала в джоба. Какво да се прави? Беше добра и не можеше да откаже на никого, когато я молеха за нещо. Така се озова тук с оная позната, да й прави компания. Всъщност къде изчезна тя? Лили се огледа. Опашката бавно напредваше, а пустата му Марги никаква не се виждаше. Сигурно беше хукнала да си търси нещо по другите етажи. Започна да се чуди защо я доведе тук. Та тя отлично знаеше живота си и едва ли някаква си там гледачка, непозната ще й каже друго или ще й помогне! Нещо обаче я дърпаше като магнит към опашката и тя не можеше да разбере какво става...
           Видя я в средата между колоните. Седеше на високо с кръстосани под себе си крака върху килим, но той сякаш висеше във въздуха. Невероятно! Заприлича й малко на статуите на ония индийски богини по храмовете. Държеше някакво бяло перо от птица и докосваше с него минаващите по главата. Казваше им по няколко думи и те отминаваха. Изведнъж стените и колоните започнаха да се местят нагоре-надолу, завъртяха се и Лили се озова сама пред гадателката. От вълнение и притеснение изпусна портомонето, което държеше и стотинките в неко се пръснаха. Извини се и се наведе да ги събира, а жената й помогна.
          - Извинете, каква е цената? - попита я плахо.
          - 100 лева - отвърна гадателката.
          - Моля? - спонтанно реагира Лили и не можеше да повярва. Тя видя с очите си как другите пускаха дребни монети. Пое въздух и каза:
          - Съжалявам, но нямам толкова. Това са много пари за мен. С тях ще се храня цял месец или ще си платя сметките за вода, ток, отопление... Извинете ме, че Ви отнех от времето!
         Искаше да тръгне, но нещо я държеше като закована там и не можеше да мръдне.
         - Колко можеш да дадеш мамксимално?- спря я с още един гвоздей гадателката.
         - Не повече от 10 лева, но и това са много за мен.
         - Хайде, хайде! Скоро ще имаш много и това ще ти се стори смешно.
         Да бе! Много! Тая да не сънува? Цял живот не е имала, та сега ли? Какво ще ги прави на стари години? Взря се в нея и я огледа добре. Не беше индийка, не беше арабка, не беше туркиня, не беше азиатка, не беше циганка... По скоро някаква смесица от всички народи, взети на куп. Облеклото й беше същото такова интересно - преливащи цветове, които се меняха и се сменяха, ако ги гледаш от различен ъгъл. С магьосница ли имаше работа? Лили изтръпна. Не вярваше нито на гледачки, нито във вещици, но цялата ситуация я караше да мисли какво ли не. Главата й се замая.
         Изведнъж стените се завъртяха и тя се озова някъде в голямо просторно помещение, а долу в ниското стоеше тая жена, заобиколена с малки мургави деца. Погледна я, протегна ръка и посочи с пръст някъде, като изрече през зъби:
         - Махни змията от пазвата си!
         Каква змия? Кого имаше предвид? Ако говореше за снахата, то какво да стори на едно бедно нещастно момиче, което цял живот не е получило ласки от майка и баща и сега целият свят му е крив като видя ,че хората и с любов живеят. Крещеше като ненормална и си го изкарваше на детето. Може би трябва да я заведе на невролог, психиатър или да прочете конско на сина си, та оная да се кротне и да не плюе по нея... Ако има предвид свекърва й, вече не се страхуваше от нея, нищо че я проклинаше толкова години бял ден да не види- тя вече беше с двата крака в гроба, лежеше и чакаше да я хранят и обличат като малко дете. Пази, боже! Никому зло не беше сторила, ама на, все със зло и отвръщаха... Ако говореше за етърва й, то там не искаше да се меси. Тая беше с десет години по-голяма от девера й, но го въртеше на малкия си пръст, мърмореше, даваше наставления и горкият човечец, не издържа, поболя се, кръвно започна да вдига и посегна към чашката... Ако имаше предвид майка й, дето цял живот я учеше какво да прави, на кого какво да каже, какво да работи, за кого да се ожени, та да не скърши хатъра на хората, то жената вече я нямаше - погреба я преди няколко месеца... Едва ли мислеше за собсвения й мъж! Той цял живот й изневеряваше и тя се примири със съдбата си, а животът й вече премина. Кой знае колко ще живее, та да седне на стари години да се развежда и да търси другар, които да й топли гърба в студените нощи. Беше сигурна, че всички мъже са еднакви... Думите на гледачката кънтяха в ушите й. Ами, ако ставаше въпрос за някаква болест и то тежка? Не, не! Преди две седмици мина на профелактичен преглед и всичко беше наред...Колежката й също беше гадна, но от няколко дни е пенсионерка и нямаше повече да й прави номера и шефовете да я наказват за глупости... Господи! Тя самата ли беше змия? Вярно, че мърмореше под носа си и все другите й бяха виновни за всичко, което ставаше наоколо, но все пак...
           Всичко пред очите на Лили отново се завъртя и тя се оказа в някаква изложбена зала с много колони. Стоеше пред картина със заглавие \"Гадателката\". Представляваше странна жена в интересно облекло от различни цветове, седнала на килим с кръстосани крака. Пред нея имаше стъклено кълбо, а в ръката си държеше бяло перо от птица. Погледът й беше като жив с тия сини очи и сякаш нещо й говореше:
          - Хайде, Лили, тръгвай вече! Стоиш цял час пред тази картина... Има и други интересни неща в този МОЛ...
          Погледна към Маги, която я дърпаше за ръката и се усмихна. Точно в този момент към тях се приближи художникът.
          - Харесва ли Ви?... Ще я купите ли? Не е скъпа - каза той, после се загледа в Лили и нещо трепна в него - Знаете ли, тя поразително прилича на Вас! Не може да бъде! Същите очи, същия поглед... Та аз я сънувах преди да я нарисувам! ... Никога не съм Ви виждал... Невероятно!... Размислих. Ще Ви я подаря, но при едно условие. Просто докато трае изложбата един месец, Вие трябава да идвате тук всеки ден по един час и да седите пред картината, така че хората да ви виждат...
         - Какво? Да не сте луд? - попита простичко Лили, а той стоеше пред нея като вцепенен и дълго мълчеше. После каза:
         - Добре, де! Ще ви плащам по 100 лв. на час, само се съгласете, моля!
        Тя се замисли. Направи една бърза сметка и взе, че прие. За своите петдесет години, никога не беше печелила толкова. Какво пък - ще бъде една жива реклама на тая картина, а после ще я притежава! Май гадателката позна, че ще забогатее...

Рая Вид, 08.09.2013