СЪРНИЧКАТА

            Стоях на спирката  и чаках тролея да дойде, едни пътници да слязат, други да се качат и превозното  средство да отмине, за да пресече улицата,  където беше училището на децата ми.
            Обърнах се за миг и о, чудо! Видях сърничка. Помислих си, че е  излязла от  близкия зоопарк. Такава една спокойна, върви си сред хората. Докато се чудех каква е, на метър - два зад нея  видях куче, от тези домашните любимци, не много малко.  
           Тролеят пристигна. Качиха се пътниците, а след тях и сърничката, и кучето. Бяха сами. Учудването ми беше толкова голямо, но една жена се усмихна  и ми разказа забележителна история. Стопанинът  – видях го, без да знам кой е - висок, строен мъж на средна възраст, вървеше встрани. Бил ловец. Намерил животното съвсем мъничко до убитата му майка. Взел го и го отгледал с млякото на кучето си. После двете животни станали неразделни. Често пътували с тролея. Всички шофьори в градския транспорт ги познавали и разказвали историята им. Така станали гордостта, радостта  и атракцията на целия голям, шумен град.

 

ЛИЧЕН ПРИМЕР

           Ние сме три сестри- аз съм най- голямата. Дали е имало по това време детски градини или не, не знам, но мама не работеше, за да може да ни гледа. Дипломирана шивачка,  тя шиеше само на съседки я блуза, я пола  срещу брус сланина или парче сирене. Издържахме се само от чиновническата заплата на баща ми. Мама преправяше  от таткови и нейни дрехи на мен, от моите- на сестрите ми. Държеше винаги да сме чисто и спретнато облечени. Не сме били бедни, но живеехме много скромно. Месо рядко виждахме в менюто, но пък татко държеше винаги да имаме всичко най- необходимо. Обичаше да казва, че по- добре да дадем парите за храна, отколкото да пълним джобовете на лекарите. Всяка зима ни купуваше рибено масло. Ние се мръщехме, но той беше неумолим. Изпием маслото от лъжицата, стиснали с два пръста носа си и веднага пиехме зелева чорба. Така бяхме здрави.
           Родителите ми имаха принцип, които строго спазваха. Никога не се караха пред нас, децата и никога не ги чухме да се оплакват от трудния живот и малкото пари. Проблемите ги решаваха сами в спалнята.
           В кухнята имахме маса, покрита с мушама. След като напазарува, мама оставяше останалите пари под нея. Един ден дойде приятелка да ме извика да отидем на кино- по онова време нямаше телевизия и единственото развлечение беше киното. Голяма фен му бях. Попитах мама може ли да отида и тя ми разреши. Повдигнах мушамата да взема пари. Имаше само дребни стотинки, достатъчни да си платя билета за кино, но това бяха всичките налични пари на семейството. Покрих отново масата и заявих на мама, че друг път ще отида на кино.
          Моите родителите никога не ни казаха, че нямаме пари или, че парите ни са малко, но с личният си пример на откритост и честност, възпитаха у нас едни съзнателни и отговорни хора...

 

ВЪЛШЕБНАТА ЦЕЛУВКА

          По принцип децата са любопитни, но малкият ми внук беше повече, отколкото трябва. Когато още нямаше  и годинка, не можехме да го  оставим и минутка без  наблюдение. Шеташе човекът - отваряше шкафчета,  бъркаше в контактите и какво ли още не... Особено примамлива цел беше отоплителната нафтова печка. Една сутрин хванах пръстчето му и го допрях до топлата печка. Юнакът направи гримаса от болка, но не заплака. Аз имах принцип- никога не виках, когато паднеха- преценях дали се е ударил лошо и вземах ефективни мерки, ако има кръв и прочие. Но когато беше нещо леко, взимах пръстчето и го целувах. Болката веднага отминаваше и пострадалият се усмихваше доволен, че сме я излекували. Децата си знаеха, не плачеха когато паднат или се ударят, а тичаха да целуна пръстчето или удареното място. Така болката на мига минаваше, а според тях моята целувка беше вълшебна и лековита.