\"... Душата на учителя, душата...
От думи се нуждае не от злато!
Душата на учителя е муза
или сълза на топлата ви буза...\"
Б. Бойчев
Душата на учителя е ковчеже, в което се кътат най- милите спомени от детските лудории, разговори и детска Любов! И тази година скътах още малко в моята ракличка!:-))) Съкровището ми бе подарено oт Митко- най- немирния и жив, вечно подскачащ като пружинка и все разсъждаващ на глас като древногръцки философ малчуган! И от още 26 дечица- 8 българчета и 18 ромчета. Но нека ви запозная най-напред с Митко и ви се похваля с подаръците, които той и останалите дечица ми поднасяха всеки ден през последните 3- 4 месеца на учебната година! Митко е шест- годишно ромче от будно интелигентно семейство, където се гледат научно- популярни програми за света, космоса и природата и се коментира компетентно на всякакви теми. От там и интересът на палавника към живота въобще, жаждата му да научава непрекъснато, да чува и други мнения, да ги съпоставя и допълва, да ги уточнява и затвърдява с радост, че знае нещо правилно и точно. Но най- вече душицата му жадува за още обич! Личи си, че той я получава вкъщи в изобилие, но иска още и още! Да, още обич, но децата се разтварят не от каквато и да е, а само от чиста и неподправена обич, като тяхната! Такава дават и такава само може да ги спечели и облагороди! Тази учебна година си поставих лична цел да посея у душиците детски семенцата на Любовта, да им покажа на практика в ежедневието какво означава да обичаш- да обичаш ближния си, да обичаш другарчето си, да обичаш родния дом и родина, да обичаш планетата си. В поредицата празници, които имахме, не пропусках да им поговоря за различните аспекти на Любовта, как да я показват в ежедневието и как това се връща после към тях! Разказвах им с по няколко изречения простичко, по детски или с приказки - най- вече с тези на Рая Вид често написани по поръчка от нея - учех ги на добротворство с песничките, които пеехме и с всичко, което правехме. Учех ги как да правят красиво и старателно всяко нещо и как да изпитват удоволствие от това. A то просто се получава, когато те води Любовта! Малчуганите го долавят със сърчицата си и отвръщат със същото, защото осъзнават, че което е хубаво- то е за добро! “Добрите думички” влязоха активно в речника на децата и някак от самосебе си ръчичките свикнаха да се държат топло вместо да посягат една към друга, устицата започнаха да разменят играчките и да помагат да се отстъпват, да се договаря реда, по който всеки ще скача на голямото въже или ще играе с обръча задължително със съиграч госпожата. И ни е интересно и приятно, защото сме заедно и си разменяме обич и радост, усмивки, смях и добро, въпреки че нямаме играчки на двора. Те просто не липсват, щом имаме сърцата си и блесналите очи, които стрелят звездички по между си или към учителката.
Но докато стигнем до тук трябваше да се укротят и успокоят няколко по- буйни “герои”, единият от които беше Митко. За да предотвратя евентуални нежелателни ситуации с другите деца, резултат от почти агресивните му и невъздържани игри, започнах да го водя с мен навсякъде където ходех. В началото се дърпаше, но после го назначих за мой “бодигард” и помощник при изпращането на отиващите си деца и той прие ролята с охота. Тези малки преходи от групата до изхода и обратно бяха допълнително време отделено само на него, през което разменяхме по някой и друг кратък коментар за това или онова и той започна сам да ме следва като кученце и да търси общуване с мен. Жадна, жадна душа беше Митко!... Искаше цялото внимание за себе си, подскачаше като пружинка и не мирваше на едно място за секунда, камо ли да седне на столче. И говореше, и коментираше, без да се съобразява и разбира, че другите също имат толкова право да се изкажат, да бъдат чути... Строгите ми забележки не стигаха до съзнанието му и той продължаваше безкрайния словесен поток. Но когато видя, че проявена добра постъпка беше наградена със специална награда- ей Богу не помня на кого и каква беше!- той реши, че ще се сдобие също с такава! Защото заедно с наградата прегърнах топло отличилия се! На помощ дойдоха няколко песнички- две от които “Ах, добрината” и “Да протегнем ръка” станаха химни на децата. Сега си спомням, че те не попитаха за нито една думичка, която да не разбират и какво означава, въпреки че 2/3 от тях са ромчета. Те ги почувстваха със сърчицата си, усетиха моя заряд, с който им ги изпях за първи път и така ги запалих да ги научат!... А след това се потопихме в приказния свят на Леля Приказка- така нарекоха авторката на приказките Радка Видьова, почетен гост на тържествата ни- с които се забавлявахме и с които им обяснявах необходимостта и начините да бъдем добри. След известно време децата начело с Митко ме посрещаха сутрин с думите: ”Аз днес много ще слушам и много ще съм добър”- и не пропускаха да искат оценка на поведението си с въпроса, на който очакваха трепетно и неотклонно отговор:” Аз бях ли днес добър? Колко добър бях? Слушах ли те, госпожо?”... как да не трепка сърцето ми като виждах как покълват в сърчицата посетите семенца! Поощрявах стараещите се, но и не флиртувах с тях, казвайки им пресилени похвали. Децата усещат обективността и искреността и ако ги съблюдаваш, езика на общуване е общ, лесен и разбираем. Затова не скривах от тях грешките им като им ги показвах с добронамереност и спокоен тон, без да окачествявам простъпката или тях самите. Спомням си ококорените очи, които попиваха думите ми, за да последва ново старание и ново упражянване на следващия ден и пред колежката, за да дойде ред пак да се покажат при мен с наученото. Така докато един ден ми се наложи да си взема отпуск, а на въпроса на малчуганите дали ще идвам на работа отправен към нея, тя отговорила / изморена от безкрайните лудории, шум и напрежение с 25-26 деца/, че не са слушали предишния ден, много са ме изморили и ядосвали, натъжили са ме с непослушанието си и днес няма да идвам при тях. След изтичане на еднодневната ми компенсация Митко ме посрещна с въпрос: “Госпожо, ти нали имаш дъщеря и тя също ходи при деца, нали така каза?” “Да, Митко защо питаш?” “Дай ми телефона или скайпа й да й се обадя да дойде тя при нас, а ти да ходиш да си почиваш! Ние много те уморяваме! Хайде дай ми телефона й!”.... Многоточието тук трябва да покаже коктейла от всякакви топли чувства, които извика това дете в душата ми и аз спонтанно го привлякох да го прегърна и успокоя, че всичко е наред. Вече се беше надигнала влагата в очите, но някак успях да я задържа с думите:”Ела тук да те погушкам още малко, че скоро ще дойде края на месец май и госпожа директорката ще каже:”Хайде! Всички на училище! Тръгвайте!” Гушнахме се, а той някак моментално смени настроението и нацупи устнички упорито:” Аз не искам да ходя на училище! Тука ще си стоя! Искам да остана с тебе!” Сега вече не можах да сдържа две издайнически мокри пътечки, но продължих да го успокоявам:” Е, как така! Ти си толкова умно и добро дете! Ще станеш един прекрасен и образован мъж, ще си намериш една хубава и добра булка, ще си имате чудесни дечица и ще идвате да ме виждате!” Митко обаче беше непоклатим в решението си, всичкото това бъдеще му се виждаше нереално, твърде далечно и мъгливо, затова не обърна внимание на думите ми: ”Аз пък ще правя в училище всеки ден лудории, лудории, лудории- повтори думичката специално няколко пъти- те ще ме изключат и аз ще си дойда при тебе после!” Усетих, че става опасно в детската душа, че трябва да го изведа пак на светлото и му казах с треперещ от умиление, вълнение и обич глас:”Неее! Не искам да правиш това! Тогава ще съм безкрайно тъжна заради теб! Ти си най- доброто ми детенце и аз те обичам много, мнооооооого! Не искам да правиш лоши неща! Но винаги можеш да идваш да ме виждаш тук!” А той видимо се замисли и угрижи: ” Ще си тъжна ли ? Добре тогава! Няма да правя лудории! Но искам тука да си остана!”.... Не се бях сблъсквала с подобна мила решимост да бъде направено от някого нещо за мен на всяка цена!!!... Тази малка детска душа се опитваше да се пребори по своему с гигантската административна машина, решила и 6г. деца да ходят на училище тази година, щом вече са били в подготвителна група!
Но Митко нямаше и понятие от всичко това, знаеше само, че иска да остане при любимата си госпожа, която не допускше да дели с никой. Пришпорвал доктора-травматолог, който му сложил гипс като си счупи ръчичката:”Хайде, махайте ми по- бързо тоя гипс и ме водете при мойта госпожа!”- ми казваше майка му с блеснали очи, доволна че детето й се чувства така в детската градина.
Изведнъж се появи съперник- Янко, другия палавник, когото укротих също с обич и внимание, похвали и взискателност. Пристигайки една сутрин, той дойде при мен със спонтанна прегръдка:”Госпожооо, много те обичам!” В същото време Митко, който беше наблизо като моя сянка, разпери криле като пред опасност над мен и избута Янко:
”Бягай бе! Аз повече я обичам!” “Не, аз повече!”- опита се да удържи позиции новият ми фен, отскубна се от ръцете на Митко и пак ме прегърна. В цялата олелия и рицарски двубой за госпожата той беше избутан втори път, след което прекъснах турнира със смях и прегърдка и за двамата:” А аз ви обичам много и двамата!” “А мене?”- запита още едно детенце и се намести в обятията ми при другите- ”И теб обичам!” “А мене?... А мене?...” –се нахвърлиха още грозденца и станахме цял грозд- чепката госпожата и грозденцата децата, които се прегръщахме всички заедно!...
А колко бяха сладки и величави едновременно, когато изведнъж Методи скочи един следобяд и отиде да донесе очилата на Славка- тя ги беше забравила, а трябваше да ги носи постоянно, имаше силно изкривяване на лявата очна ябълка. Той забеляза това и сам й ги постави с такава грижа и внимание, които не знам дали момиченцето бе получавало вкъщи. А какво беше лицето на Методи докато й ги слагаше! Не просто грееше и светеше! Излъчваше доброта и ангелска грижа! Във времето той се утвърди като един от най- старателните ученици по добротворство, но майка му го спря от градина и отсъствието му продължи повече от месец. Накрая се появи, но някак беше друг. Беше забравил за добрите маниери, за другарското отношение, дяволчетата пак бяха седнали на двете му рамене и го съветваха непрекъснато да прави разни лудории, да дразни децата, да се мята по земята и врещи като козле, ако нещо не е както той го иска... Оставих го един ден да се навика и накрещи във фоайето на занималнята, след като беше отказал да се качи в трапезарията за обяд, рискувайки директорката да ме нахока, че детето е само. Тя го видя как се търкаля по земята и го качи, като след моето обяснение и излизането й, той пак се върна долу на входа на групата. След малко отидох при него и му казах няколко думички, намерих пътечката към душицата му. Заговорих му спокойно, обясних му че сега трябва да дойде за обяд, а после ще си поговорим и той тръгна с мен. Усети, че няма да го порицавам вероятно и тръгна бавно, видимо започнал да се успокоява, като ми позволи да го хвана за ръка. След като се нахрани седнахме заедно и си поговорихме. Обясних му, че реването, с което иска да постигне подарък, не е начинът за това. “Виж- преди малко ти ревеше, но аз не исках да говоря с теб и те оставих сам. Вече си спокоен и можеш да говориш нормално. Аз до теб ли съм сега?” “Да, вярно госпожо! – проясни се мигом личицето му, осъзнал грешката си, а аз познала предишния Методи, който се грижеше за всеки в групата.” Знаеш ли госпожо, на рождения ден на кака ми се държах лошо, правех щуротии и никой не ми обърна внимание, оставиха ме сам.” “А ти не смени ли държанието си след това?”- попитах.”После спрях и започнаха да ме забелязват\"- констатира детето, след което продължи с един много важен извод: “Лошотиите госпожо са от дявола, а добрините са от Господ.” “Така е, Методи. По света има всичко- и лошотии от дявола, и добринки от Господ, но от теб зависи какво ти сам ще избереш!” “А, аз избирам добрините от Господ!” “Ето- ти вече избра, защото спря да врещиш така грозно и започна да разговаряш с мен като едно умно и разсъдливо дете. А ако се опиташ след обяд да се упражняваш да правиш дори и най- малки добринки подаръците ще те намерят сами! И хората ще те виждат и забелязват от далече!” ”Аз ще се упражнявам, госпожо! Ето сега веднага ще се съблека и бързо лягам!\"- сякаш прочел следващите ми мисли, скокна Методи и се приготви за следобедния сън...
Та мога да се гордея с подаръците си тази година- научих децата как да познават доброто, как да се стремят към него и как да го ценят. Ще се моля за тях да опазят тия поникнали семенца и да ги укрепят във времето през живота си!